Ако вярваме, че сме малки и незначителни или че не заслужаваме кой знае
какво, или че никога няма да осъществим най-съкровените си мечти, значи
сме съгласни- Аз не съм. Ако играем роли и носим маски, за да се скрием и
да не можем да бъдем видени, значи сме съгласни- Аз не съм. Ако
приемаме идеята, че постоянната тъга за миналото или непрестанната
тревога за бъдещето е нормална, значи сме съгласни- Аз не съм.
Когато позволим историята, която разказваме за себе си и всичко около
нас, да се срути- в този момент всичко започва да бъде наред така,
както си е. Щом веднъж спрем да поддържаме пътя на Аз не съм , силите на
природата ще разместят пътя. Когато оттеглим вярата, която сме вложили в
Аз не съм, тогава без никакво усилие се разкрива това, което си е. Аз
съм.
Аз съм добре. Аз съм достатъчно добър. Аз съм в състояние да
го направя. Аз съм, точно в този момент, съвършен. Аз съм покой. Аз съм
способен да обичам себе си безгранично. Аз съм човек. Аз съм Божествен,
както са божествени всички творения, които виждам около себе си.
Когато допуснете да вложите вярата си в Аз съм, се разкрива истинската сила на вярата.
Вие сте Аз съм.
Силата на вярата, Рей Дод
понеделник, 31 август 2015 г.
сряда, 26 август 2015 г.
Ина Григорова
http://www.capital.bg/vestnikut/kapital_light/vuv_fokus/2008/10/16/566285_ina_grigorova_-_zavrushtane_v_sebe_si/?forumsort=1#comments
"Има го това стълкновение между свободно падане и полет и, макар на пръв поглед да не си личи, последна дума има полетът. Тoвa противоречиe го има и в българската душа - да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно, и въпреки това може би трябва да се научим да нe се страхувамe от хубавото, и че грамофонната плоча ни е в главата, а реалността е само иглата."
"Има го това стълкновение между свободно падане и полет и, макар на пръв поглед да не си личи, последна дума има полетът. Тoвa противоречиe го има и в българската душа - да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно, и въпреки това може би трябва да се научим да нe се страхувамe от хубавото, и че грамофонната плоча ни е в главата, а реалността е само иглата."
вторник, 18 август 2015 г.
Само тя си знае
Тя е на 83. Има сестра с около 2 години по-голяма от нея, която живее в далечен град. Голямата сестра е на легло от 4 години, а едната й дъщеря се грижи за нея.
Виждала съм я два пъти. Прозорецът е на една крачка от леглото, но тя и до него не може да стигне. Не може да го отвори, ако пожелае, да вдиша въздуха навън. Да усети какво е вън. Да си припомни. Не разбира кога се сменят сезоните, ще вали ли, кога залязва слънцето, ветровито или спокойно е, как се движи светът. Без нея в него.
Защото тя не е в света отдавна. Тя е страничен, почти безмълвен наблюдател, не участник. Наблюдава света, без дори да може да го докосне така, както вижда с очите си прозореца, но няма да може никога повече да го отвори със собствените си немощни ръце. Чувства как с всеки изминал ден, с всеки един дълъг като болка, час все повече се отдалечава, въпреки че тялото й е още там, неизменно на леглото. Душата й се отдалечава. Бавно, ужасно бавно, без път назад се отдалечава, за да си отиде завинаги някой ден.
Но сега, все още целият й свят се намира в тази пропита със самота, стая. Прозорецът дава надежда, загатва за нещо хубаво, различно отвъд, обещава промяна, нови пътища, живот, възкресение. Така си мисля поне, докато съм там и наблюдавам всички детайли на сцената пред очите ми. Представям си изминатия дълъг живот, загубите и жертвите, усмивките и топлите мигове, защото непременно трябва да е имало и радости, колкото и да не са много. Хората, които е създала и ще остави след себе си, родът, който е продължила. Онези, които е изпратила, отишли си преди нея. Гадая каква би била равносметката й, като сложи всичко на кантара сега, в самия край. На плюс или минус? Чувала съм някои от близките й да казват, че това нейното е наказание. Наказание за какво? И дали изобщо можем да твърдим убедено такова нещо? Кой може да каже? Кой е експерт по наказанията на съдбата, за да изрича някакви такива думички и да е сигурен в тях?
Истината е, че колкото и да предполагам, колкото и кратко или дълго да съм познавала или просто да си мисля, че познавам тази жена, не знам живота й, не знам кривините на пътя й, пропастите и стръмнините, нито багажа й, който всеки от нас си мъкне, грешките, греховете й. Нищо не знам за нея. Дъщеря й също. Сестра й също. Само тя, в тази бавно отдалечаваща се душа, знае. Само тя знае как минават протяжните й нощи, колко опустошаващи са дните й, за какво съжалява или се моли, какво я крепи и сломява. Единствено тя е там, когато се пазари със смъртта. Уговаряне да не отлага повече края или пък обратното. Да й даде още малко време.
От известно време звъни на сестра си всеки ден по няколко пъти. Следват въпроси, неизменно едни и същи. Всеки ден, всеки път, едни и същи.
- Донке, ти ли си?
- Аз съм.
- Колко е часът?
- ...
Щом чуе, затваря.
Важно й е да знае точно колко е часът. Може зад тези въпроси да няма нищо повече освен тяхното най-пряко значение. А може да стои цяла една история. Или много истории. Както казах, само тя си знае.
Виждала съм я два пъти. Прозорецът е на една крачка от леглото, но тя и до него не може да стигне. Не може да го отвори, ако пожелае, да вдиша въздуха навън. Да усети какво е вън. Да си припомни. Не разбира кога се сменят сезоните, ще вали ли, кога залязва слънцето, ветровито или спокойно е, как се движи светът. Без нея в него.
Защото тя не е в света отдавна. Тя е страничен, почти безмълвен наблюдател, не участник. Наблюдава света, без дори да може да го докосне така, както вижда с очите си прозореца, но няма да може никога повече да го отвори със собствените си немощни ръце. Чувства как с всеки изминал ден, с всеки един дълъг като болка, час все повече се отдалечава, въпреки че тялото й е още там, неизменно на леглото. Душата й се отдалечава. Бавно, ужасно бавно, без път назад се отдалечава, за да си отиде завинаги някой ден.
Но сега, все още целият й свят се намира в тази пропита със самота, стая. Прозорецът дава надежда, загатва за нещо хубаво, различно отвъд, обещава промяна, нови пътища, живот, възкресение. Така си мисля поне, докато съм там и наблюдавам всички детайли на сцената пред очите ми. Представям си изминатия дълъг живот, загубите и жертвите, усмивките и топлите мигове, защото непременно трябва да е имало и радости, колкото и да не са много. Хората, които е създала и ще остави след себе си, родът, който е продължила. Онези, които е изпратила, отишли си преди нея. Гадая каква би била равносметката й, като сложи всичко на кантара сега, в самия край. На плюс или минус? Чувала съм някои от близките й да казват, че това нейното е наказание. Наказание за какво? И дали изобщо можем да твърдим убедено такова нещо? Кой може да каже? Кой е експерт по наказанията на съдбата, за да изрича някакви такива думички и да е сигурен в тях?
Истината е, че колкото и да предполагам, колкото и кратко или дълго да съм познавала или просто да си мисля, че познавам тази жена, не знам живота й, не знам кривините на пътя й, пропастите и стръмнините, нито багажа й, който всеки от нас си мъкне, грешките, греховете й. Нищо не знам за нея. Дъщеря й също. Сестра й също. Само тя, в тази бавно отдалечаваща се душа, знае. Само тя знае как минават протяжните й нощи, колко опустошаващи са дните й, за какво съжалява или се моли, какво я крепи и сломява. Единствено тя е там, когато се пазари със смъртта. Уговаряне да не отлага повече края или пък обратното. Да й даде още малко време.
От известно време звъни на сестра си всеки ден по няколко пъти. Следват въпроси, неизменно едни и същи. Всеки ден, всеки път, едни и същи.
- Донке, ти ли си?
- Аз съм.
- Колко е часът?
- ...
Щом чуе, затваря.
Важно й е да знае точно колко е часът. Може зад тези въпроси да няма нищо повече освен тяхното най-пряко значение. А може да стои цяла една история. Или много истории. Както казах, само тя си знае.
Абонамент за:
Публикации (Atom)