вторник, 28 април 2015 г.

...

МОРЕТО

Тихо -
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени...
... Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме...
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий... Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.
Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.

Христо Фотев

петък, 10 април 2015 г.

at least once...

"The sea's only gifts are harsh blows, and, occasionally, the chance to feel strong. Now, I don't know much about the sea, but I do know that that's the way it is here. And I also know how important it is in life not necessarily to be strong, but to feel strong, to measure yourself at least once, to find yourself at least once in the most ancient of human conditions, facing the blind, deaf stone alone with nothing to help you but your hands and your own head."
Into the wild

сряда, 8 април 2015 г.

...

"Хубавите пиеси най-често се занимават със съдържателни и вълнуващи неща. Любовта е съдържателно и вълнуващо нещо. Толкова съдържателно и толкова вълнуващо, че когато го изгубиш, изобщо не успяваш да го прежалиш. Никога. Втурваш се да го заместваш със сходни вълнения, с работно усърдие, с постигане на успехи, с отдаване на благотворителност, със служба на обществени каузи, понякога дори с доживотно отшелничество, но онова съдържателно и вълнуващо нещо си остава в теб като тайно знание за смисъла на живота и отказва да бъде заместено. Държи те в постоянна и упорита трагическа нужда. Хората в трагическа нужда са щастливи свидетели на наличието на рай и скоропостижни мъченици на неговата загуба. Винаги разбираме тъгата им, често копнеем с копнежа им и безусловно съчувстваме на мъката им, защото тяхната участ е нашата участ”.
                                                                                                                                           Явор Гърдев