сряда, 21 февруари 2018 г.

Музика в планината

Разделиха се пред хотела. Те поеха към лифта, нарамили ските, тя към близкото кафене. Имаше няколко часа на разположение – време само за себе си. Сама със себе си.
Кая се огледа наоколо – народът щъкаше нагоре-надолу: суетящи се, добре екипирани мъже, жени и деца. Трудно, направо невъзможно беше да остане наистина сама, но тези хора не й пречеха. Можеше да ги изключи, когато си пожелае.
Взе си кафе в пластмасова чаша с капаче и се нареди на виещата се опашка за лифта. При добър късмет можеше да се случи сама в кабинката, но каквото – такова.
Повечето хора влизаха със семействата си или с приятели, и когато Кая пристъпи към приближаващата се със скърцане, кабинка, около нея не чакаше никой друг. Тя се настани, успокоена на едната седалка по посока на движението, като внимателно крепеше чашата си. Миг след това на срещуположната седалка се разположи някакъв възрастен мъж.
Кая въздъхна примирено и отпи от чашата. Врялото кафе опърли мигновено езика й - за малко да се задави. Побърза да си сложи слушалките в ушите, за да избегне евентуален разговор. Мъжът не изглеждаше бъбривец, но знае ли човек.
Кабинката се заклатушка неуверено нагоре, после леко се засили. Кая отпи отново от кафето, този път предпазливо, едва докосвайки с изгорелите си устни отвора на капачето. Крадешком хвърли поглед към мъжа, но веднага го отмести.
Гледаше право към нея със сини, почти избелели, усмихнати очи. Беше наистина възрастен – бяла, чуплива коса, полузакрита от каската, множество бръчици, особено покрай очите и устата, обветрено, жилаво лице, било дълго на тоя свят и видяло какво ли не.
Кая усети лицето си да пламва издайнически и се ядоса на себе си. На колко години трябваше да стане, за да превъзмогне това момичешко изчервяване от най-малкото. Долови някакъв звук отвъд музиката в ушите си и побърза да махне слушалките.
- Какво слушате? – усмивката стана по-широка.
- Макс Рихтер, чувал ли сте го? – попита по-скоро от учтивост, отколкото очаквайки отговор.
- Композиторът?
- Да – бързо отвърна впечатлена.
Виж ти.
- Може ли? – старецът посочи слушалките.
Подаде му ги, но той й върна едната.
- Нека заедно.
„Сараево“ зазвуча едновременно в ушите им. Кабинката се движеше плавно нагоре, оставяйки възможност погледът да се пълни със съвършеното бяло и наситено синьото отгоре. Задраска й на очите, незащитени с очила и тя погледна отново човека срещу себе си. Той й даде знак да спре музиката.
- Чудесен е, отдавна не го бях слушал. Синът ми много го обичаше.
- Така ли?
- Да, всъщност той ме запозна с музиката на Рихтер. Слушаше го, докато катереше планините.
- Алпинист ли е?
- Беше. Загина преди две години. Планината все пак си го взе.
- Съжалявам.
Кая млъкна смутена, не знаеше какво повече да каже. Какво можеше да каже на такова нещо? По-добре нищо. Допи си кафето, вече изстинало.
- Вие не карате ли? – мъжът я погледна любопитно, усмивката не изчезваше от очите му.
- Днес не. Съпругът ми и децата карат в момента, но аз реших да се кача горе и да се поразходя.
- Да, горе е хубаво за разходка. Добре сте решила.
- Обичам да съм сама – Кая се изненада от себе си.
Внезапно й се прииска да говори.
- Рядко ми се случва, затова много ценя подобни моменти.
Мъжът кимна одобрително. Нищо не каза, чакаше. Кая продължи.
- И планината много обичам, а рядко идвам. Не знам защо. Трудно излизам от вкъщи, все по-трудно. Как мислите – защо е така?
Човекът се засмя и я погледна топло.
- Предполагам защото обичате дома си. Не го мислете толкова, сега нали сте тук?
- Да – тя се замисли за момент, после добави колебливо. – Ако нещо се случи с някое от децата ми, наистина не мога да си предс...
Прекъсна я кротко.
- Не казвайте, че не можете да си представите нещо да ви се случи. Защото животът е способен да направи така, че да ни се случи. Да ни постави в невъзможни ситуации, за да видим, че можем да ги преживеем и да продължим нататък.
- Баба ми е болна от левкемия – изплю изневиделица. – Разбрахме преди две седмици, оттогава не съм я чувала.
- Защо?
- Какво защо?
- Защо не сте й се обаждала?
- Не знам, просто не мога. Не знам какво да й кажа.
- Не е нужно и това да го мислите толкова. Не е нужно предварително да измисляте какво да кажете на някой близък човек. Това е същият човек, който е бил преди, преди болестта, вашата баба.
- И все пак, толкова е... – запъна се и млъкна.
- Толкова е?
- Несправедливо. Толкова е несправедливо.
- О, мила. Не вярвам животът и смъртта да имат някакво специално отношение към това кое е справедливо и кое не. Ако мога да ви дам един съвет, пък вие както си решите – просто се опитайте да прекарате малко време с нея, докато можете и това е. Постойте с нея, поговорете, послушайте я – нищо повече. Това стига.
Наближаваше станцията, където трябваше да слязат – вече се мержелееше сред господстващата белота. Мъжът се обади отново.
- Хайде да послушаме малко музика, искате ли?
Тя му подаде едната слушалка – на този непознат дядо с отишъл си син, отишъл си, а той самият останал, който можеше да бъде неин дядо, но не беше. Беше просто случаен непознат в планината, с когото слушаше музика.
След като се сбогуваха, Кая не тръгна веднага. Постоя малко на едно място, встрани от тълпите скиори. Наблюдаваше го как уверено се плъзга със ските нататък и надолу, докато се изгуби в далечината, после извади телефона си и набра номера. Зачака търпеливо.
Погледна над главата си към синьото горе, не избеляло като очите на стареца, а наситено, ярко, категорично синьо без ни едно облаче, снежните върхове на планината го пробождаха. Слънцето изглеждаше толкова ниско, така близо до нея, че почти можеше да го докосне, стига да поиска. Очите й плувнаха.
- Здравей, бабо. Не можеш да си представиш къде съм – каза тихо в слушалката и се усмихна през сълзи.
февруари, 2018

неделя, 18 февруари 2018 г.

Нощна мъгла

Обади й се малко, след като сложи децата да спят.
- Тръгвам. Би трябвало да съм при теб към три и половина.
- Добре, ще си наглася алармата за всеки случай.
- Остави си телефона до главата по-добре. Като вляза в комплекса, ще ти звънна.
Не вярваше да заспи изобщо, но все пак легна и зачака с надежда. Нагласи алармата за три и двайсет, като остави телефона на раклата над главата си. Въртя се сума ти време преди да се унесе, но бързо след това се сепна и рязко отвори очи.
Котката спеше в края на леглото, свита на кълбо. Кая се поуспокои, отпусна се назад по гръб, изпружи се като мъртвец, с ръце покрай тялото. Не след дълго отново заспа и сякаш сънува нещо, което я стресна и разбуди окончателно. Този път чисто физически усети промяна в спалнята.
Котката все така спеше, но Кая почувства с цялото си същество нечие присъствие току до главата си. Не посмя да се обърне, нито помръдна въобще. Стисна очи и примирено зачака да стане време.
Два часа по-късно телефонът зажужа, изпреварил алармата.
- Долу съм.
- Слизам след минутка.
В движение нахлузи първите изпречили й се дънки, отгоре остави нощницата, грабна палтото и ключовете, но се закова на входната врата. Събу ботушите, върна се до детската, надникна – спяха непробудно и двамата. Пооправи им завивките, вдигна няколко съборени възглавнички и чак тогава хукна по стъпалата.
Чакаше я пред гаража. Пушеше лениво, облегнат на колата, все едно от часове е бил тук. Кая потръпна от студ, януарският режещ въздух се беше намъкнал под палтото, под тънката нощница, за да захапе яростно кожата. Откъде се беше взела тая мъгла, зачуди се тя. Снощи, като си лягаше, я нямаше.
- Няма и час, и слезе – усмивката му се белна в мрака.
Кая се приближи към димящата цигара и я взе с два пръста внимателно, да не се изгори. После го прегърна - малко неловко, наистина не го беше виждала отдавна и сега се усещаше тая отчужденост между двама някога близки хора, които са си поели по пътищата. И вече не са близки, и вече не са непринудени, просто познати, виждащи се рядко, много рядко.
- И аз се радвам да те видя – прошепна му в ухото, докато се отдръпваше. – Хайде да я вкарваме, че замръзнах.
Отвори с дистанционното вратата на гаража и го зачака да паркира колата, подскачайки от крак на крак. Трябваше да се облече по-добре, но да го мисли вече, все едно.
- Едва намерих комплекса в тая дяволска мъгла. Цяло чудо е, че не се изгубих – мъжът изскочи пъргаво от колата и й подаде ключовете.
Сетне отиде до багажника да си вземе куфара. Това беше единственият му багаж. Тя го наблюдаваше, готова да спусне отново вратата с дистанционното, леко треперейки – не можеше да се накара да спре и това е.
- В колко ти е полетът?
- Има време, спокойно. Ще ми извикаш ли такси?
- Да, дано има по това време обаче.
Двамата излязоха от гаражите, той, дърпайки куфара си, тя след него с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете, за да топли поне тях.
От централата потвърдиха, че ще дойде такси след десет минути, което не беше чак толкова зле и те влязоха във входа на топло да почакат.
- Благодаря ти, че я докара. Голяма гимнастика ми спести.
- Нямаш грижи. Добре се движи, хареса ми.
- И аз си я харесвам, изобщо върши ми работа, а и й свикнах.
- Да, градска кола. Става.
Загледаха се през стъклото навън. Нищо не се виждаше от мъглата.
- Хей, съжалявам за майка ти.
- Да.
- Ако мога нещ...
- Стана бързо, нищо не можахме да направим. Да излезем, че да запаля, ако не ти е много студено.
Мъглата ги погълна, щом прекрачиха навън. Кая виждаше само него или по-скоро пламъчето на цигарата му. Странна, шантава нощ, онова плътно усещане за присъствие в спалнята й преди, а и тая мъгла сега. Какво трябваше да значи всичко това? Абсолютна тишина, целият комплекс спеше, никъде не се виждаха светлинки.
- Не беше ли ги спрял?
- Бях. Но ей на – пак почнах. Няма как, знаеш.
Да, нещо липсваше отпреди, нямаше я близостта, това лесно се забелязваше. Кая се притесняваше и за децата – горе сами. Къде се беше дянало това такси?
- Кога мислиш да си идваш отново? – попита го от немай къде след дълга мълчалива пауза.
Чуха да приближава кола и двамата едновременно тръгнаха напред в нищото. Таксито изскочи от мъглата като някакъв абсурден фокус, заковавайки се на сантиметри от изправения куфар.
Мъжът се обърна към Кая и повдигна нежно яката на палтото й. За момент пръстите му докоснаха студената кожа на шията.
- Така е по-добре сякаш – усмихна се насреща й. – Не знам какво да ти кажа. Не съм мислил. А и вече няма особено за какво да се връщам.
Прегърна я набързо, припряно и без да поглежда повече назад, заобиколи таксито и седна до шофьора. От мястото, където беше, въпреки мъглата Кая го видя да изважда кутията с цигари. Колата предпазливо потегли, тя погледа малко след нея, докато изчезна напълно, после се вмъкна във входа.
Преди да си легне, провери децата – всичко изглеждаше наред, спяха така, както ги беше оставила. И котката не беше помръднала от мястото си.
Сипа си чаша вода и се приближи към тъмния прозорец до леглото си. Мъглата не беше помръднала, лепкава и тежка като кошмар. Като мрачно предчувствие.
Кая не можеше да си спомни дали беше виждала някога майка му. Познаваше го от толкова години, но нея май така и не я видя. Не се засякоха нито веднъж за онова време. Случват се такива неща, хората се разминават по един или друг начин, какво да правиш.
После отиде и си легна. Оставаха по-малко от три часа до ставане.
януари, 2018

петък, 16 февруари 2018 г.

Неща за вършене

Предната нощ почти не мигна, дявол знае защо, така че тази вечер си легна рано, малко след децата. Събуди се от някакъв шум и още преди да си отвори очите, разбра, че идва от дивана. До размътеното й съзнание достигна пронизително мяукане, последвано веднага от второ. И това беше. После тишина.
Скочи от леглото и след две крачки вече беше надвесена над малката купчинка на дивана. Дори не успя да светне лампата. Очите бяха отворени и някак Кая разбра, че Бела вече не диша. Свита на кълбо върху мекото си одеяло, изненадана в съня си, мъртва.
Нямаше предсмъртна конвулсия, нямаше неестествено извита глава или тяло, нищо такова. Както си е спяла, свита на кравайче с прибрана опашка плътно до тялото, така изглеждаше и сега. Само че с отворени очи, вече празни и загледани в нищото.
Кая се взря невярващо в телцето пред нея, все така в мрака, после приседна на края на дивана. Това ли беше всичко? Това беше. Откъде дойде? Не знаеше откъде дойде. Стана и отиде да светне лампата, но бързо я угаси отново. По-добре така. Приближи се сковано до дивана и този път седна на ниската масичка пред него срещу мъртвата котка.
Не знаеше колко време е седяла така, може би минути, половин час или повече, наистина не знаеше. После щеше да се връща отново и отново към тази нощ, да си припомня методично всяко едно дребно действие, да търси трескаво грешки. Не само към тази нощ, а и към предните дни, седмици, месеци. Три години. Къде беше сбъркала, за да се стигне дотук? Как се случи така, че не успя да я опази? Без симптоми, без никакви признаци, просто ей така, отведнъж за две измяуквания, две секунди, две стъпки до дивана.
По някое време взе телефона.
- Заре, Бела умря тази нощ. Можеш ли да дойдеш и да я вземеш при теб? Да, спят. Просто не искам да я видят на сутринта, като станат. Слез в гаража и вземи, моля те, кутията й за транспорт, ще я видиш на някой от рафтовете. Нали имаш ключове от гаража? Да, чакам те.
Остави телефона на раклата до леглото и отиде да си сипе вода. Устата й беше пресъхнала, с усилие преглъщаше. Повече не погледна към дивана. Упорито вперила поглед през прозореца към мрака навън, стоя така, докато се почука тихо на вратата.
- Сигурна ли си, че нищо не може да се направи? – попита Зара, докато прекосяваха спалнята.
- Да, стана много бързо. Измяука два пъти и това беше.
- Сбогувала се е с теб.
- Мислиш ли?
Кая не знаеше как ще вземе тялото в ръце, за да го премести в кутията. Най-добре направо с одеялцето, помисли си.
- Заре, затвори й очите.
Нищо не стана. Все така широко отворени, те гледаха някъде покрай тях.
В крайна сметка се накани да го направи, нямаше как. Тя трябваше да го направи, не Зара или който и да е, а тя. Все пак това си беше нейната Бела. Подпъхна ръце под одеялото и повдигна телцето заедно с него. За секунда усети тежестта му, все още топло, преди да го постави в кутията.
- Утре ще заведеш ли децата на училище?
- Разбира се. Какво ще правиш с нея?
- Ще я занеса във ветеринарния. За аутопсия. После не знам.
Изпрати Зара до вратата, подаде й кутията.
- Благодаря ти, ще изпратя децата при теб към седем и половина. Не ги пускай обаче да влизат.
Легна си във вече изстиналото легло и стисна силно очи. Зачака търпеливо, без да си прави илюзия. Нищо не стана. Примири се.
Лежа до шест и половина, стана, мина през банята и си направи кафе. Накисна корнфлейкс с мляко в две панички. После отиде да събуди децата, не можеше да го отлага до безкрайност. Щяха да закъснеят за училище в крайна сметка. Има неща, които просто трябва да се свършат. Не могат да се пропуснат, понеже не ти се иска или каквото и да е там. Трябва да се свършат и толкоз.
Когато изпрати децата на вратата, сънени, разстроени и объркани, да отиват към Зара, и затвори, и превъртя два пъти ключа, осъзна, че за първи път от три години е наистина сама. Съвършено сама без Бела наоколо, в краката й или на метър от нея.
Замръзна за момент, все още в коридора по пижама. А сега какво? Важното е да не спираш, все има какво да се свърши, било то в една къща, било то навън, работа има винаги за вършене. Работа, която не чака и няма кой да я свърши вместо теб.
Оправи леглата по спомен, както всяка сутрин през всичките тия години, безупречно опънати чаршафи като на войници, подредени възглавници, сгънати пижамки под завивките. Каквито и катаклизми да се случваха в живота й, Кая си имаше редица от железни правила, които в никакъв случай не трябваше да бъдат нарушавани. Оправените легла бяха сред тях.
Изми паничките и чашата си, проверявайки ги една по една, и щом стана девет без петнайсет, си взе палтото и чантата, заключи два пъти вратата, след което слезе по стълбите до апартамента на Зара. Кутията беше оставена в коридора току до входната врата. През пластмасовите решетки се подаваше крайчеца на одеялото, с което беше завита котката.
Кая повдигна кутията, учудвайки се на тежестта й. Дали тежи, колкото и преди, мина й през ума.
Гаражът беше пуст, не срещна никого по стъпалата, за щастие, и тя побърза да се вмъкне в колата. Кутията остави на задната седалка, точно зад шофьорската, но след секунда размисъл я измести по средата, с вратичката напред. Преди я поставяше така, когато пътуваха, за да може Бела да гледа по посока на движението. А тя си спеше най-често, сгушена в дъното на кутията.
Запали колата и я изкара плавно от гаража, спускайки в движение вратата с дистанционното. Веднъж беше забравила и оттогава стриктно следеше да не й се случи отново. Потегли по добре познатия път към ветеринаря. Не погледна нито веднъж назад.
След по-малко от десет минути Кая паркира пред сградата, но и без да слиза, установи, че още не е отворено. Погледна часовника си, беше подранила с няколко минути. Все пак реши да вземе кутията и да изчака пред кабинета навън. Беше адски студ и като постави кутията на най-горното стъпало до вратата, Кая побърза да пъхне ръце в джобовете на палтото.
Спомни си първите посещения при ветеринаря. Бела беше съвсем мъничка, почти бебе, и Кая я пъхваше в палтото си, хубаво увита на топло, и пеша идваха на преглед, после обратно пак така, а котката се гушеше, ужасена. Бела ненавиждаше тия прегледи, въобще излизанията навън. Домошарче до мозъка на костите си. Страхуваше се навярно, кой знае.
Сепна я гласът на лекарката, някъде зад гърба й, явно току-що пристигнала.
- Добро утро, как е нашата красавица?
Кая стисна силно очи, за втори път този ден, и се разплака.
на Бела
януари, 2018

петък, 12 януари 2018 г.

...

Куче
Не искам куче да имам.
Не искам нищо да имам
за кратко.
А после да нямам
завинаги.
Не искам куче в къщата.
След кучето
къщата
е с едно куче по-празна,
с едно куче по-чиста,
с едно куче по-тиха.
По-тъжна от всяка къща без куче
е онази, в която е имало куче.
И думата „ново”, употребена за куче
е тъжна.
Не искам куче да имам.
Не искам нищо да имам.
Светът е напуснато място,
където
за кратко е имало
куче,
а после завинаги няма

Боряна Нейкова

сряда, 1 ноември 2017 г.

Спусъци

- Мислех си също, че само щастливите, безгрижни хора плачат на тъжни филми.
- Как така? Нещо те докосва и заплакваш, не ли?
- Така е.
- Натиска някакви спусъци в теб и се случва. С всички, мисля.
- Пропускаш нещо. Спусъците на тъжните са вече натиснати. Силно. И те гледат такива филми със сухи очи. Гледат живота със сухи очи.

понеделник, 30 октомври 2017 г.

Top 3 movies

1. A ghost story (2017).
2. Force majeure (2014).
3. Wind river (2017).

Номер 2 е великолепен психологически разгърнат казус за семейния разпад, изписано е доста за този филм - в Култура има всеобхватна статия за него:
http://kultura.bg/web/%D1%84%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%B6%D0%BE%D1%80-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%88-%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B1/

Номер 1 и 3 са красиви, съкрушаващо красиви ленти за все по-вълнуващи ме неща като: тишината и отговорите, пришити в нея; самотата, която те завършва, доизгражда, осмисля; безмълвната споделеност; достойнството не само като думичка; любовта също не само като думичка; живота с всичкото му, а и отвъд живота, и още и още. А музиката и на двата филма е един път. Само ще кажа, че на Wind River саундтракът е Ник Кейв - няма какво повече да добавя.
Прекрасни филми, направени с любов. Вече любими, грижливо добавени в архивите.

понеделник, 9 октомври 2017 г.

True detective

https://www.youtube.com/watch?v=ahisFWxT2q4&t=11s


"И всички са така убедени, че са нещо повече от сбора на своите импулси. Безсмисленото въртене, умореното съзнание, сблъсъкът между копнежите и невежеството им... (...)
... как тази огромна драма никога не е била нищо повече от безсмислено въртене в кръг и си можел просто да се отпуснеш, и най-после да не се бориш толкова много."

Ръст Коул от True detective