вторник, 22 май 2018 г.

Опитомено

Тръгна да излиза за кафе, но на вратата почти се сблъска с дъщеря си. Имаше онова гузно изражение на лицето, от което Кая винаги заставаше нащрек – виновната усмивка, обикновено съобщаваща неща, които не са окей за майка й. В ръцете си държеше някакво птиче, виждаше се само пепеляво-черната му глава.
- Сигурно се шегуваш – изохка Кая и отстъпи назад.
Внезапно се беше отказала от кафето.
- Само ме изслушай, без да ме прекъсваш.
Дъщеря й захвърли раницата си на пода в коридора и се шмугна покрай нея, пренебрегвайки яростния й поглед. Влезе в хола и седна внимателно на дивана с птичето в скута си. Пое си дълбоко въздух. Нямаше да е лесно.
- Значи излизам от училище и точно до главния вход го виждам под едно дърво, на земята.
- Паднало е от дървото, скъпа – прекъсна я майка й. – Грешка е, че си го взела.
- Не, не. Огледах хубаво дървото. Нямаше гнездо, нямаше никаква птица въобще. Нямаше и как да го оставя там, мамо. Щяха да го докопат котки и кучета. Или деца.
- А ние тук, разбира се, спасяваме животни наред, никакъв проблем.
Започваше да се ядосва. Не можеше да повярва, че отново минават през това.
- Нямаше как да го оставя там, мамо – повтори търпеливо момичето, докато галеше птичето по главата.
Сетне продължи припряно, за да избегне ново прекъсване.
- Минах и през ветеринарния кабинет с него. Прегледаха го и казаха, че е напълно здраво. Даже не ми взеха пари, вече ме знаят. И се оказа, че е свраче, но не са сигурни дали мъжко или женско – ухили се дъщеря й. – Но е мъничко, затова още не е черно-бяло като възрастните. Посъветваха ме да огледам мястото, където съм го намерила – за майка му – но аз и без това я свърших тая работа преди. Така че казаха, че мога за известно време да го гледам вкъщи, докато поотрасне. Дадоха му вода с една пипетка и ми показаха как да му отварям човчицата, за да го правя и аз после.
Беше се задъхала и се наложи да спре за момент.
- И са те уверили, че е напълно здраво? – майка й я гледаше със съмнение и клатеше глава. – Как точно са разбрали, че едно птиче е напълно здраво?
Дъщеря й объркано я погледна, но бързо се окопити.
- Ами така. Прегледаха го и така казаха, нали са доктори. Това им е работата. Няма рани, крилцата са наред, просто не са пораснали, за да може да лети. Всичко изглежда наред. Ще го гледаме тук.
- Не, няма да го гледаме тук – ядно натърти Кая. – Остава за ден-два. Птица не може да се гледа в стая, за клетка да не говорим.
- Но то е мъничко, не може да лети още. А и на терасата ще бъде, не вътре. И като порасне и се научи да лети, ще излита и ще се връща, ще видиш. Ще бъде моето опитомено свраче.
- Не, няма как да остане толкова. Ден-два, не повече.
- Не, ще остане – заинати се момичето.
Това можеше да продължи до безкрай. Кая усещаше, че се задава леко главоболие. Отначало леко, а сетне щеше да стане свирепо, ако не вземе навреме аналгин. Приплъзваше се коварно, на стъпки откъм тила, покрай слеопоочията, докато накрая обхванеше цялата й глава и запулсира безмилостно. Стигнеше ли се дотам, нямаше да има смисъл от хапче.
Нямаше какво да се прави, винаги ставаше така. Наумеше ли си нещо дъщеря й – край.
- Отивам за брат ти. Свраката – на терасата и само там – процеди от вратата и я хлопна след себе си.
Това беше временно примирие - компромис, но за малко в опит да избегне задаващото се главоболие.
Когато се върнаха час по-късно със сина й, момичето вече беше настанило птицата на терасата. В едно кашонче, кой знае откъде изкопано, беше постлало кърпи, за да му е меко, беше сложило дори малко кухненско фолио – да има нещо лъскаво, защото свраките обичат лъскави неща – беше горда, че се е сетила за това, вода в капачка от буркан и малко надробен хляб. Кая надзърна в детската – дъщеря й пишеше домашни, надвесена над бюрото и не видя майка си.
Отиде до терасата и погледна през стъклото, без да отваря вратата. В средата на кашона върху кърпите стоеше сврачето, право и неподвижно. След половин час го провери отново – не беше променило позата си, изобщо не беше помръднало. Този път Кая отвори вратата и излезе на терасата, безшумно, за да не я чуе дъщеря й.
Клекна до кашона и се взря замислено в птичето. Дали наистина беше съвсем здраво, почуди се. Така изглеждаше, само дето не ядеше и не пиеше вода. Може би просто е уплашено, още повече без майка си. Може би като легнат всички и остане напълно само, без да му виси някой постоянно над главата, ще се успокои и ще хапне.
Протегна предпазливо ръка, да не го уплаши, и го погали с върха на пръста си по главичката. Беше покрита с много къса перушина, направо пух – наистина беше съвсем малко. То потрепера за момент и пак застина.
По време на вечеря момичето няколко пъти ставаше от масата, за да го провери. Кая се улови, че прави същото – мине не мине малко време и уж нещо да свърши на терасата, се повърташе наоколо. Нямаше промяна обаче, трохите си стояха непокътнати.
Вече беше минавала оттук, знаеше го тоя път и знаеше как ще свърши. Но можеш ли да я разубедиш или спреш – не можеш. Кая не можеше. Миналата година равносметката беше една чайка и един гълъб. Неспасени, разбира се. В началото на тази година – котката им, внезапно посред нощ, за секунди, докато мъжът й е в командировка. Оставяйки ги с разбити сърца.
И всеки път едно и също – това горчиво, невъзможно за преглъщане, чувство на безсилие и гняв. Този път трябваше да е по-различно, просто трябваше – Кая не беше сигурна защо толкова трябва, просто й беше писнало някакви животни и птици все да умират в ръцете й.
По-късно, когато ги сложи по леглата, дъщеря й се провикна от детската:
- Да го провериш, преди да си легнеш. Ако има нещо, ме събуди.
Да бе, направо ще те събудя, помисли си Кая, и изкрещя в отговор от хола:
- Добре. Хайде, тихо вече.
Чете до късно, буквите вече се мержелееха пред очите й и накрая се предаде. Остави книгата и угаси лампата, но се сети за сврачето и светна отново. Не можеше да повярва, че го беше забравила. Отиде боса до терасата и надникна през затворената врата. Не можа да види нищо в тъмното – само кърпата, с която дъщеря й беше завила птичето, се белееше.
Кая светна лампата на терасата и излезе, потрепервайки от нощния хлад. Не беше студено, все пак беше май, но не бяха настъпили и топлите летни нощи. Клекна до кашона и повдигна с пръсти кърпата.
Птичето вече не стоеше право на краката си, вместо това беше легнало на една страна с отворени очи, гледащи някъде напред. Празен поглед – Кая го познаваше тоя поглед. Това беше от ония неща, които, щеш-не щеш, няма как да се забравят.
Усети внезапно пробождане в стомаха. И то й беше познато. Наведе се, колкото е възможно по-ниско над кашона и присви очи в мъждивата светлина. Втренчи се немигащо в гърдичките на птицата.
Не помръдваха. Не можеше да повярва. Побутна я за всеки случай веднъж-дваж – нищо. Тогава я зави отново с кърпата, този път с главата, угаси лампата и влезе вътре. Това беше.
После, докато лежеше неподвижно в леглото, стиснала очи и зъби, се сещаше отново и отново за думите на втеринаря. Напълно здраво. Тогава какво стана, по дяволите, от какво умря тая скапана птица? Просто ей така, както си стои. Някакъв хладен гняв я заливаше и я душеше. Накрая заспа.
Сънува кошмари, както обикновено, и на сутринта се събуди преди алармата с размътена глава и същия бяс, с който заспа. Чу някакъв шум откъм детската, напрегна се и разбра, че дъщеря й плаче. Плачеше съвсем тихо, с пресекващи хлипове.
Аз й казах, помисли си трескаво Кая, казах й, предупредих я, както всеки път, тя го знаеше това и въпреки това не ме послуша. Казах й, че е грешка. Обърна се на другата страна в леглото и се загледа в отсрещната стена. Плачът стихваше, но после наново се усилваше.
Алармата на телефона звънна, Кая се пресегна изпод завивките и я изключи, но не стана.
май, 2018

сряда, 16 май 2018 г.

Животът продължава и прочие


- Всяка година идват по едно и също време – между осми и дванайсети април – обади се вуйна й.
Двете стояха прави под сайванта и гледаха нагоре към стряхата, където на почти равни разстояния имаше четири лястовичи гнезда. Вуйна й пушеше, както обикновено.
- Точно тогава? – смая се Кая.
- Точно тогава. Ето – днес е десети, значи до вдругиден ще са тук. Преди много им се дразнех като цапаха цимента, всеки ден се налагаше да го чистя – баба ти и тя – но вече не се дразня.
- Как така?
- От годините ще да е – усмихна се вуйна й и угаси цигарата в пепелника, скрит между саксиите. – Омеквам явно. А да видиш малките, като са се излюпили и не могат още да летят – надничат надолу от гнездото, няколко наредени главички, пухени такива едни, съвсем мънички. Ти ги гледаш отдолу нагоре, те те гледат отгоре надолу.
Децата тичаха из градината като отвързани, гонеха се, гонеха и котките, надавайки радостни възгласи, щом приклещеха някоя.
- А ти как си? – Кая се обърна към вуйна си и внимателно се вгледа в умореното й лице.
- Твърде добре – отвърна по навик тя и се засмя. – От известно време насам започнах да пия вечер по една капачка ракия за кръвното.
- Сериозно?
Кая не помнеше вуйна й някога да е близвала алкохол.
- Нали беше с ниско кръвно като мен?
- Преди бях. Цял живот, кажи-речи. Последните няколко години започнах да го качвам и оттам да ми се върти главата. Ужасно е. Нищо не мога да свърша като хората, като стане тъй. Ама с една капачка ракия, не повече, се оправям.
- Аз не мога да мина с една капачка – усмихна се Кая. – Слизали ли сте скоро към центъра?
- През центъра минаваме само на път за гробища. Онзи ден отидохме, а не бяхме ходили повече от месец, и не можех да повярвам колко нови некролози имаше на входа. Повечето на наши набори. Просто да се чудиш какво става – замислено добави жената и изведнъж се разбърза: – Отивам да набера копър за таратора.
Кая я проследи с поглед, докато стигна правоъгълника с копъра, после се обърна да влезе вътре, но видя вуйчо си, седнал на дивана, и отиде при него.
Този диван беше едно от любимите й места тук. Стар, но здрав диван, кой знае на колко години и откъде дошъл. Къщата беше дълга – все едно някой я е дърпал в двата края, докато стигне този си вид, и същевременно построена на две равнища – стъпаловидно. В по-ниската част бяха кухнята, трапезарията и спалнята на баба й. В горната част имаше още две спални – едната на вуйчо й и вуйна й, другата на братовчед й.
Диванът се намираше в горния край, навън и отпред, току под прозорците на едната спалня и гледаше към градината, която от своя страна се простираше от единия до другия край на къщата, също толкова дълга, а освен това широка.
- Има ли много работа? – попита Кая, сядайки до мъжа.
Той пушеше – двамата с вуйна й бяха страстни пушачи – и гледаше замислено градината.
- Работа винаги има, особено напролет. Но реших, че няма да избяга – пошегува се той и погледна косо към племенницата си. – Пишеш ли още?
- Рядко. Все ми изникват други неща и не остава време.
- Глупости – отсече мъжът. – Това са пълни глупости. Няма да позволяваш на нищо да измества писането ти.
- Наскоро прочетох някъде, че животът едва стига да станеш добър и в едно нещо. Така че трябва да внимаваш в какво ставаш добър.
Вуйчо й кимна, все така с поглед, блуждаещ напред.
- Когато беше погребението на баба – обади се Кая – аз седях на тоя диван през почти цялото време преди да тръгнем за църквата и странно защо в паметта ми все ми изникват лястовичките.
Мъжът не каза нищо, вместо това я погледна въпросително.
- Те бяха дошли вече – продължи Кая – и даже имаше малки. Това помня със сигурност, имам предвид, че се бяха излюпили лястовичета. И всички те – и родители, и малки – вдигаха невъобразим шум, цвърчаха като полудели. Навярно това ми се е запечатало толкова ярко в съзнанието заради контраста с мълчанието на хората, които бяха дошли за изпращането.
- И контраста между раждането и смъртта – каза вуйчо й, докато се мъчеше да запали нова цигара.
- Преди малко вуйна ми разправяше как години наред се ядосвала на лястовиците, дето цапат цимента, но вече не.
- Даже като наближи времето за пристигането им, което впрочем, е тия дни, почва само за това да говори – засмя се мъжът. – И баба ти, спомням си, им се ядосваше, че трябва да чисти под тях, но бързо й минаваше. То за всичко й минаваше бързо.
Погледът на Кая се рееше из двора, докато накрая се спря на липата – точно насреща им беше царевицата, а вдясно, където тя свършваше, имаше огромна, достолепна липа, в сянката на която обичаше да се просва по гръб, направо на топлата земя и да зяпа лениво преминаващите облаци. Обичаше и монотонното жужене на стотиците пчели, скрити в короната й, и този опияняващ аромат на минало и спомени.
- Каква е историята й? – попита тя.
- М?
- На липата – посочи нататък към дървото.
- Посадихме я с баба ти малко преди да замина за казармата. Преди близо четирийсет години. Това е историята й, друго няма. После като порасна, обирахме липовия цвят и го разстилахме да съхне върху вестници. Вестниците слагахме на кревата – и вуйчо й махна с ръка към двойното желязно легло в долната част на къщата, навън под сайванта.
Това легло беше там, откакто Кая се помнеше. Някога, много отдавна вероятно се е ползвало за спане и се е намирало в къщата, разбира се, както се полага на всяко легло, но после е било заменено с ново и са го преместили там.
Кая добре помнеше, че като беше малка този грохнал креват служеше на нея и другите деца за техните си детски игри, както и за легло на котките, които винаги са били по много тук, от пет нагоре. Този креват, хем вече ненужен и безцеремонно изхвърлен, хем отново ползван за други цели, беше здраво свързан с историята на липата, къщата и хората, живели в нея.
- А сега вече липовия цвят го прибираме вътре. На баба ти на леглото – завърши мъжът и се надигна тежко от дивана. – Вуйна ти ни вика за обяд.
- Върви. Ще дойда след минутка.
Кая затвори очи и се отпусна назад. Подухваше слаб вятър – тя не виждаше, но чуваше шумоленето на листата по липата. Цвят още нямаше, беше рано за това, но много скоро пъпчиците щяха да се разтворят, да привличат стотиците пчели, да ухаят нетърпеливо, смазващо и отчаяно, и накрая да прецъфтят унили.
Лястовиците щяха да си дойдат, както всяка година – между осми и дванайсети април – и празните гнезда да се напълнят с лястовичета, с глави наредени едно до друго като мъниста. Царевицата, която все още беше крехки, зелени стръкчета, щеше да порасне, да избуи и също да шумоли при лек вятър, както липата сега.
Всичко продължаваше, устремено право напред, няма как да е иначе, и ако останеш и забиеш пети на едно място, като магаре на мост – тогава какво?
Тогава ще виждаш, с очите си ще виждаш как всичко цъфти, расте, променя се и отива нататък, където и да е това нататък, а ти ще оставаш назад, ще се смаляваш, смаляваш, докато накрая неизбежно се превърнеш в точка и просто спреш да съществуваш за околния свят. Ти ще съществуваш, разбира се, там назад, но не и за другите, понеже няма да те виждат. Най-много да виждат точката, но и това не е сигурно. Известно време ще се чудят къде се дяна, а после ще забравят. Това е толкова човешко – да забравят. Ще ги поеме техният коридор, тяхното настояще, сетне и бъдещето. Споменът за теб ще избледнява, докато накрая изчезне напълно.
И всичко това, защото си си казал: „Отказвам да си взема нова котка, след като умря моята. Отказвам да сменя тоя човек, дето си отиде, с някой друг. Отказвам да си изхвърля леглото навън, за да си купя ново, или пък дивана. Отказвам да заменям старото с ново, изхабеното, скъсаното, счупеното със здраво, стабилно, надеждно. Отказвам да забравя. Плюя на това. Отказвам да продължа напред, само защото всички го правят.“ И прочие, и прочие.
Кая се сепна и отвори рязко очи. Децата я викаха от долната част на къщата за обяд.
Понякога е достатъчно просто да направиш няколко крачки, за да не останеш точката, която постепенно изчезва в далечината. Нищо кой знае какво – само няколко крачки. Нищо не ти пречи после да се върнеш там, откъдето си тръгнал, щом така искаш и ти е добре. Баланс е нужен – отдалечаваш се, но не прекалено. За да не изчезнеш преди да му е дошло времето за това.
Кая стана от дивана и тръгна надолу, знаейки, че като стигне до трапезарията, ще си е възвърнала нормалните размери.

май, 2018




сряда, 2 май 2018 г.

Белези

Намери ги до шадраваните – по-точно малко встрани от тях. Беше чудесен майски ден – ясно небе с приятно греещо слънце – не жарко като през август, а меко, дружелюбно. Паркът беше препълнен, все пак беше почивен ден, освен хубавото време.
Дани и синът й се бяха настанили на една пейка точно зад параклисчето. Преди няма и пет минути хлапето шляпало в локвите, образувани от шадраваните, оттам сандалките му бяха вир-вода, а оттам пък седеше принудително с майка си на пейката. Сандалите съхнеха на слънце. Детето не изглеждаше щастливо от това, но нямаше как – трябваше да почака.
Кая се приближи към тях с чаша кафе в ръка. Остави внимателно горещата напитка настрани, в самия край на пейката – на безопасно разстояние, и едва тогава се наведе да прегърне приятелката си.
- Отдавна ли сте тук? – попита я, докато сядаше до нея.
- От сутринта, значи повече от два часа. Събуди се съвсем рано, нямаше седем, съответно и нас с баща му.
- Багажите готови ли са?
- Не питай. Седем куфара и две ръчни чанти. Останаха дреболии, но да кажем, че са готови.
Кая кимна и се загледа напред. Точно срещу тях имаше малка поляна, отвъд която бяха шадраваните, а вдясно се намираше параклисчето. Синът й и дъщеря й си подаваха топка на поляната, а след броени минути и баща им се присъедини към тях. Беше се забавил, за да паркира.
- А твоят човек къде се тъдява? – погледна усмихнато Дани над очилата.
- Трябва да дойде до половин час. Още е хамалин. Цяла сутрин, докато ние бяхме тук, е пренасял куфари.
- Не му е лесно – отбеляза Кая.
- От самото начало знаехме, че ще е така. Не сме имали илюзии, знаеш.
Малкият напираше да слиза от пейката и накрая майка му капитулира. Събу чорапките, обу му на голо влажните сандали и го пусна. Извоювало свобода най-сетне, детето хукна след топката, а двете жени се засмяха на ентусиазма му. Дани помаха на мъжа на Кая и той й отвърна.
- Толкова е лесно при тях. Децата, имам предвид. Всичко е игра. Като стана въпрос – тия неща с багажи и всичко по едно такова местене – не са трудните. Знаеш ли кое е трудното? – замислено се обади Дани.
- Кое?
- Хората. Да се сбогуваш с хората, да ги оставиш и да си тръгнеш, без да се обръщаш назад. Макар, че съм решила да няма сбогуване. Тоест, да не го наричаме така. С никого не се сбогуваме. Заминаваме, разделяме се – така е, но после пак ще се видим. Да сме живи и здрави.
Кая я погледна скептично, но нищо не каза. Вместо това доизпи кафето и стисна картонената чаша между пръстите си.
- От колко ви е полетът? – попита я след кратко мълчание.
- В седем. Ще тръгнем по тъмно към летището – пет, пет и нещо, няма как.
- Обмислях да дойда, – призна колебливо Кая, запъна се за момент и продължи – но в крайна сметка реших, че е лоша идея. Знаеш, че не ме бива в тия работи. Това с разделите. Така и не претръпнах след толкоз години – всеки път едно и също, все същото идиотско усещане за апокалипсис.
- Знам – отвърна Дани и след секунда повтори: – Знам. Всичко е наред.
Децата и мъжът тичаха напред-назад по тревата, заливаха се от смях на нещо тяхно си, а наоколо подтичваха кучета, дърпащи стопаните си. Всичко е наред, повтори наум думите на приятелката си Кая.
Отвъд парка се простираше част от центъра, нататък се виждаха миниатюрни отрязъци от отдалечени квартали, сгушени в подножието на планината. И последна, разбира се, се извисяваше самата планина с все още снежни върхове, тулещи се в небето.
Кая обичаше гледката на планината, винаги й действаше по един и същ начин. Някаква смътна утеха да знаеш, че неизменно е там, винаги можеш да разчиташ на това, да се опреш на този непоклатим факт, каквото и да се случва. Както някои хора впрочем – един-двама най-много, не повече.
- Това е пълна глупост – чу се да казва на глас. – Дето нямало незаменими хора.
- Разбира се, че е глупост – меко отвърна Дани. – Някои хора просто са такива – не можеш да ги заместиш с нищо и никого. Да, срещаш нови хора. И да, ако имаш късмет, те ще са истински, ценни хора. Можеш да се разсееш, да избягаш, да се самонавиеш, че тези нови хора успешно заместват другите, но рано или късно разбираш, че не е така. Празнотата, липсата им си седи непокътната и това е. И нека да е така, в това няма нищо лошо, казвам пък аз. Отивам за минутка при другите – стана пъргаво от мястото си и се насочи към шумната групичка на поляната.
Загледана в отдалечаващия й се гръб, Кая си спомни, незнайно откъде, за онзи кошмарен късен следобед, когато в кухнята й експлоадира едно шише с гроздов сок и едва не я заколи. Парче стъкло се беше забило в дясната й ръка, под лакътя, и тя беше имала неблагоразумието да го извади. Фонтан от кръв бликна моментално и за един миг Кая си помисли, че това е краят – ще изгуби съзнание преди да стигне до телефона.
Но успя да стигне, по-късно можеше с лекота да се проследи кървавата диря – мъжът й беше в командировка, затова се обади на Дани. Спомни си съвсем ясно как седеше направо на земята, докато чака спасението, опряла гръб на дивана с една, вече обилно напоена с кръв, кърпа, с която притискаше дълбокия прорез. Плачеше й се не толкова от пулсиращата болка и страха, колкото от отчайващата гледка – кръв, стъкла и гроздов сок имаше навсякъде, буквално навсякъде, после откриваха стъкла на най-невероятни места, а беше чистила цял предиобед.
Сега, в този великолепен безоблачен ден, от мястото си на пейката, Кая потърка несъзнателно четирисантиметровия поизбледнял белег на ръката. От силния близък удар стъклото било стигнало до костта – в спешното дори се съмняваха, че е счупена, но се оказа, че не е. Вместо това пет шева и близо месец нефункционираща ръка. И някоя и друга година перманентна болка на мястото.
Дани, от своя страна, имаше подобен белег, само че на лицето, пресичащ веждата надолу към окото. Беше от катастрофа като малка с родителите си.
Какво са белезите? Защо въобще остават някъде по телата ни освен обективните причини? Кая разсеяно продължаваше да потърква с пръст своя, със залутан поглед напред. Гледаше, но не виждаше през мъглата на спомените.
Спомни си и скорошните думи на мъжа на Дани. Как беше – може да заминаваме, но нищо няма да се промени. Ала това не беше вярно. Разбира се, че не беше вярно.
Всичко се променяше. Настъпваше нова ера. Те заминаваха, но не на екскурзия, както преди, а за да останат. С еднопосочни билети на другия край на земята, щяха да бъдат в два различни дни. Кой знае кога щяха да се видят отново. Децата им нямаше да растат заедно. Нямаше да се събират по празници или просто така, както правеха преди. И въобще нищо вече нямаше да бъде същото, това беше сигурно.
Дани се върна и седна на пейката задъхана и кихаща.
- Тия ужасни полени – въздъхна и затърси трескаво кърпички в чантата си.
- Мислех си за белезите – обади се с треперещ глас Кая. – Моят от шишето, твоят, тези от ражданията – изобщо белезите. Извън медицинските причини как мислиш – защо остават по телата ни?
Дани я погледна, след като внимателно се издуха.
- Струва ми се, че знаеш. Даже съм сигурна.
- Предполагам. Виж, никога не съм била спец по сърдечните работи, – смени рязко темата Кая – но си мислех, че сега се предполага, имам предвид, хубаво е да кажа нещо за нас, за мен и теб.
- Не е нужно нищо да казваш – прекъсна я приятелката й.
- Знам, но искам. Както казах, не съм по тия неща, знаеш, че съм необратимо повредена в това отношение – вдигна ръка, за да възпре повторното й прекъсване – моля те, чуй ме. Наясно съм, че било, каквото било. Вече приключва, поне по този начин, както беше досега, приключва. Това е факт. Но един човек веднъж ми каза, че не е важно какво ще се случи оттук нататък и какъв ще бъде краят. А какво е било. Исках да ти кажа, че и за мен е така – може би е важно онова, което се е случило, което преживяхме заедно. И съм благодарна за тия моменти, хубави и лоши. Това е като нашите белези – не може да бъде изтрито. То е там и толкоз, и това му е хубавото, разбираш ли?
Кая съзерцаваше планината, докато говореше, донякъде смутена, защото тия неща винаги са й били така объркани и хаотични, и неясни, не като в математиката – точни и логични, но щом млъкна, се обърна към приятелката си и я погледна право в очите, немигаща. Дани кимна и само стисна лекичко ръката й със своята.
След няколко минути мъжът на Дани дойде запъхтян и вече капнал от умора. Размениха си по някоя шега, уточниха кога излитат, кога кацат, къде ще е престоят – Рейкявик, двайсет и четири часа – ще ни дойдете по-натам на гости, настанете се първо вие, лесна работа другото, и накрая се сбогуваха набързо и с последни прегръдки.
- Ще ви настигна ей сега, вие вървете – каза Кая на мъжа си.
Той тръгна с децата към горната част на парка, там, където беше паркирана колата, а тя остана на мястото си до параклиса. Гледа след жената и мъжа, взел хлапето на ръце, докато се изгубиха сред дърветата. Потърси опипом белега на ръката си – там беше, можеше да го усети под пръста си, без да поглежда, така, както знаеше и че планината е отсреща. Сетне се обърна да си ходи.
май, 2018

четвъртък, 26 април 2018 г.

Без кратки пътища


(на ония, които все пак ги избраха)

Телефонът му звънна някъде из джобовете на сакото му и го извади от унеса. Като безпогрешен радар Кая веднага усети, че нещо не е наред.
- Ще ти се обадя по-късно, мамо. На вечеря с колеги, да. Да, добре. Просто съм уморен, това е. До после.
Не успя да я заблуди, това му беше ясно. Трябваше да излезе оттук някакси, поне за малко. Иначе щеше да се задуши. Чисто и просто щеше да се свлече драматично над лучената си супа и да съсипе безупречния си костюм пред смаяните погледи на хората.
Извини се, че трябва да продължи телефонния си разговор и побърза да излезе от ресторанта, преди да му стане съвсем зле. Щом тежките врати се хлопнаха зад гърба му, въздъхна с облекчение. Беше чудесна лятна вечер, а за малко да я изпусне. Прохладен ветрец раздвижваше листата на тополите, подредени в стройни редици от двете страни на алеята като някакви царедворци.
Мати погледна към улицата – там, където свършваше алеята, посипана с чакъл. Не се виждаха коли, нито пешеходци. Неслучайно беше избрано такова усамотено място, далече от центъра и шумотевицата – ресторантът претендираше за един от най-добрите в града не само като кухня, но и като локация.
Мъжът се насочи към една от пейките, разположени на равни разстояния една от друга на алеята – масивни, хубави пейки от ковано желязо, досущ като масите и столовете в ресторанта. Преди да седне, затършува из джобовете на сакото си за цигари и точно тогава осъзна, че е забравил телефона на масата. „Е, какво да се прави“, помисли си примирено.
Запали и се облегна назад, вперил поглед в тъмното небе. Хубаво беше тук – не вътре в ресторанта, а тук – тихо и спокойно. Усети някакво раздвижване на съседната пейка, няма и три метра дотам.
Изправи се рязко, задавяйки се с цигарата. Някакъв мъж, поне така му се стори, седеше там, едва сега видя силуета му. Странно как го беше пропуснал преди.
Мати стана от мястото си и се приближи към мъжа.
- Може ли? – посочи мястото до него.
Човекът кимна, явно не държеше на уединението си. Вече съвсем отблизо, успя да го огледа. Имаше окаян вид, навярно бездомник, прецени набързо. Подаде му кутията да си вземе цигара.
- Благодаря – имаше сипкав глас, като на човек, който не го използва много често.
Двамата запушиха в мрака.
- Много ли е зле там? – обади се след кратко мълчание непознатият.
- Моля?
Мати го погледна неразбиращо.
- Вътре. Много ли е зле вътре? В ресторанта, имам предвид – махна с ръка нататък.
- Да кажем, че тук е по-добре.
- Имах такива подозрения.
- Тоест?
- Бил съм и от другата страна на реката, синко, знам какво е.
- Ясно. И?
- И тук е по-добре, сам го казахте.
Мати се взря в лицето на човека – доста възрастен изглеждаше, направо старец, но с бистри, живи очи.
- Какво стана?
- Знам ли. Сигурно това, което става с повечето хора. Взех да се уморявам. И скъсах синджира, както се казва.
- С какво се занимавахте?
- Бях учител. Близо четирийсет години.
- Тази сутрин, като тръгвах за офиса – без никаква връзка поде Мати – разбрах, че един мой съсед, млад човек, скочил от балкона си. Осми етаж – от високото избрал краткия път надолу.
- Не е имал намерение да оцелява – тихо отвърна старецът.
- Положително. Познавах го бегло, засичал съм го няколко пъти, откакто се нанесох. Изглеждаше на моите години, живееше сам, два етажа над мен. Това е.
- И сега не можете да спрете да мислите за него?
- В смисъл?
- В същия – не можете да спрете да мислите за него.
Мати усети настойчивия поглед на възрастния мъж, самият той гледаше право напред в тъмнината. Какво правя тук, по дяволите, вътре сигурно са ме отписали вече. Трябва да се връщам, помисли си неспокойно. Но не помръдна от пейката. Сякаш краката му бяха залепнали за чакъла.
- Да, предполагам. Като се случи нещо такова и – млъкна безпомощно.
- И преобръща подредения ви свят с главата надолу – довърши старецът.
- Колко е подреден е друг въпрос. Но да, нещо такова. И сега не мога просто така да седя вътре, да си ям стека и пия виното, и да говоря за инвестиции и прочие идиотщини. Все едно нищо не се е случило. Все едно всичко е наред. Точно днес не мога. Не знам как да ви го обясня другояче.
- Няма нужда да се опитвате. Казах ви, бил съм от другата страна. Харесва ли ви това, с което се занимавате?
Простичко зададеният въпрос го свари неподготвен. Отдавна не беше мислил за това, може би от самото начало, когато почна във фирмата преди три години.
- Да, струва ми се – не прозвуча много убедено и се подразни на себе си и на другия. – Харесва ми – побърза да добави, вече по-категорично. – Интересно е. Има динамика, така да се каже.
- Това е добре – кимна непознатият. – Добре е да има нещо, което обичаш да правиш, за да се съхраниш от безумието на тоя свят. Много е важно това, момче.
- Преди обичах да се катеря – чу гласа си Мати. – През по-голямата част от съзнателния си живот съм го правил. Какво говоря – допреди четири години основно с това се занимавах.
- Алпинист?
- Да, скално катерене, ледено катерене, височинен алпинизъм и т.н. Водил съм експедиции до къде ли не.
- Вече не?
- Вече не. Преди четири години, както споменах, спрях всичко, свързано с катеренето. Реших, че е време да стъпя здраво на краката си. Буквално. Така казах и на майка си – това бяха думите ми. Да стъпя здраво на краката си.
- А тя?
- Изненадах я, но и се успокои, мисля. Помня как преди палеше свещ преди всяка една експедиция. Никога не е искала това от мен, да се откажа, имам предвид, но някакси почувствах, че е дошъл моментът за нещо по-сериозно. Спомням си как като бях малък все й повтарях до втръсване, че ще стана алпинист – засмя се почти беззвучно в мрака – а тя неизменно ми отвръщаше – „Ако това е, което искаш.“
Нещо хладно като нож и с метален привкус пропълзя внезапно в гърдите и между ребрата на Мати и той потръпна, въпреки топлата вечер. Беше напълно забравил за тия всекидневни разговори с майка си, когато го вземаше от училище. По това време беше започнал активно да ходи на стена – четири пъти в седмицата – и не можеше да си представи да се занимава с друго някой ден. Петнайсет години това беше животът му. А виж се сега докъде стигна, прошепна му някакво коварно гласче.
- Матиии – викът проряза безмилостно притихналата вечер и го откъсна рязко от миналото.
Погледна към входа на ресторанта, където един от колегите му беше излязъл да го търси. Кой знае колко време беше минало.
Остана неподвижен на пейката, даде мълчалив знак и на стареца да не се обажда, и зачака с надеждата, че ще остане незабелязан в тъмнината.
Мъжът на входа постоя няколко секунди, повъртя се, явно объркан и в недоумение, и накрая хлътна навътре.
- Обичах да се катеря – повтори несъзнателно Мати.
Каза го като че ли повече на себе си, отколкото на събеседника си, и го погледна замислен.
- Това беше всичко, което исках да правя. А вие?
- Обичах да преподавам, обичах децата, а още повече вроденото им любопитство преди животът да го превърне в цинизъм. А сега, ами то се вижда – разпери ръце той. – Харесва ми да живея на открито, под небето. След цял живот стени. Нямам нужда от покрив, нито от имущество.
Мати се засмя и стана от мястото си.
- Трябва да вървя – подаде ръка на стареца и топло стисна неговата. – Беше ми много приятно да си поговорим, наистина. Рядко ми се случва това вече. Благодаря ви.
Тръгна по тясната алея между тополите като крал между придворните си, а гласът на другия го застигна малко преди да стигне входа на ресторанта.
- И не забравяй, синко – онова, което обичаш. Без кратки пътища.
Мати се сети да го попита нещо и се обърна, за да открие с изненада, че пейката беше празна. Странно, защото преди няма и пет минути колегата му стоеше на същото това място, но не ги забеляза, а сега Мати виждаше съвсем ясно тяхната пейка. Просто беше празна.



вторник, 17 април 2018 г.

Стой на едно място

на Джинка
Мъжът погледна още веднъж грохналата къща, сетне обгърна с очи широкия двор – беше широк наистина, голям – което си беше истина, беше си, и рече замислено:
- Право да ви кажа, нито къщата е кой знае колко впечатляваща, нито дворът – къщата положително ще трябва да се събори и вдигне наново, а дворът е съвсем запуснат. Но има нещо, което ме дърпа насам. Дявол знае какво.
Другият се засмя.
- Какво да ти кажа, синко, не съм живял нито ден тука, че да зная. Синът ми взе тая съборетина и дворчето преди пет години. Да съм идвал насам пет пъти – по веднъж на година за туй време, и то за малко. Колкото да огледам, да се завъртя. Аз живея през няколко къщи оттука, ама пуста работа, опустяла, главата си не мога да вдигна, знаеш как е.
Двамата мъже стояха прави с гръб към къщата, а дворът се разстилаше пред тях в цялата си съсипия. Там, където той свършваше, нямаше къщи – почваше поле. Отвъд полето се издигаха неголеми хълмчета с редки борови горички. Зеленина, накъдето погледнеш, а отгоре синьото, да ти пълнят очите и душата. Гледката си заслужаваше, може би това беше, помисли си младият, загледан напред.
- Знаете ли нещо за предишния собственик? – обади се той след кратко мълчание.
- Бай Кольо ли? Голям чешит. От мен да знаеш, момче, човек, дето е стиснат откъм майтапи, е гола вода. Пиши го загубен. Бай Кольо беше седем години по-голям от мен, бог да го прости.
Млъкна, за да запали цигара, дръпна дълбоко и продължи:
- Беше сам – ни жена, ни деца. Живя с родителите си, после като си заминаха, остана само той. Ама не личеше да му тежи – все се шегуваше. С всичко се шегуваше – и с живота, и със смъртта. Комай така по-леко се изкарва. Имаше си желязна привичка – всяка вечер излизаше пред къщата, на пейката. Като е лошо времето – за по няколко минути. Като е хубаво – по повече. Да си взема лекарството, така викаше. Ако мине някой комшия, та поседне – лаф, бъзици – времето си върви по-приятно, не е ли тъй? Пък ако не мине – не мине. На него пак му беше добре.
- На мен ми звучи като да е бил самотник - забеляза младият.
- Поне не се е оплаквал от туй, иначе не знам. Няма как да сме сигурни какво е в душата на човека. Всеки си знае за себе си.
- А повечето хора даже и за себе си не знаят.
- И това е вярно – усмихна се старецът. – Ей на, цял живот живеем с него през няколко къщи, пък сега като се замисля, не съм толкоз убеден, че съм го познавал. Един ден не излязъл на пейката. После още един. На третия ден комшиите се усъмнили и в крайна сметка го намерили. Паднал на пътечката между лехите и там останал.
И кривият му пръст посочи бандърлъка напред. Лехи там отдавна нямаше, дори да е имало някога.
- Той си казваше в последно време, че му зачестяват телеграмите, ама то туй при всички набори е така. Нормално си е, искам да кажа. После синът ми взе мястото от някакви негови наследници – далечни роднини, но живее в чужбина и аз се занимавам сега с туй. Вече пет години, откак бай Кольо го няма, ех, кога минаха.
- Не сте го продали за пет години? – учуди се мъжът.
- Ами не сме, няма много желаещи. Видят го и повече не се обадят. А аз нямам нито време, нито здраве да го постегна. И дворчето е грехота да седи така и да се заносва, ама какво да се прави.
- И аз имам син – каза мъжът. – Малък е, на четири. С жена ми искаме да се махнем от града, та затова.
- Все повече млади комай бягат от града. Тука доста семейства се заселиха. Селото се подмлади, дет се вика. Вие добре сте решили, момче, да знаеш.
Мъжът погледна стареца развеселен, някак леко му бе станало на душата, само не беше сигурен от какво. От мястото и от гледката ще да е, така реши. Имаше нещо тук, нещо неясно, но много силно и притеглящо. Все пак се обърна да си тръгва.
- Ще ви се обадя до няколко дни, но не искам да ви обнадеждавам. Наистина е доста съсипано, нужно е да се вложат много време, труд и ресурси.
Възрастният човек въздъхна. Не беше изненадан, нито разочарован. Винаги така ставаше и сега не беше по-различно. Идваха, оглеждаха и си тръгваха, без повече да се обадят. Не ги винеше. Имаше къде-къде по-хубави места в селото.
- А това отде се взе? – гласът на младия го сепна.
Погледна нататък – почти до портата, леко встрани лежеше някакво куче. Сега беше дошло, преди го нямаше. Лежеше, но нащрек – готово да скочи и избяга, ако се наложи. Беше ужасно слабо и окаяно, кожа и кости. Ребрата му стърчаха болезнено.
- Това е Джинка – другарчето на бай Кольо. Не знам на колко години е, но доста изкара с него. Винаги излизаха заедно на пейката.
- И живее още тук? – младият погледна невярващо животното.
- Да. През деня излиза, обикаля из селото. Често съм я засичал. Като намери нещо за ядене или й хвърли някой – това е. Обаче младите псета много я тормозят. Виж раните по тялото й – не я оставят да си изкара на спокойствие старините, душицата.
- Пет години живее сама в къщата?
- Ами май така излиза. Още в началото, като умря бай Кольо, взех Джинка у дома, на двора, но същата нощ избяга и се върна тук. И аз я оставих. Насила не става, знаеш.
Младият човек се приближи полека към легналото куче. То го наблюдаваше с недоверие и щом усети заплахата, се надигна тежко, с усилие. Мъжът протегна успокоително ръка.
- Хей, не се страхувай. Искам само да се запознаем – кучето сякаш го разбра и послушно легна отново, вперило очи в човека, който му говореше кротко.
Мъжът клекна срещу него, старецът ги гледаше с интерес отстрани. Очите на кучето сълзяха, две влажни, тъмни браздички бяха вдълбани покрай муцуната. Посегна да го погали и то стреснато се отдръпна. Отново му заговори тихо и този път успя да го почеше по главата, зад ушите, но под ръката си усещаше как тялото му трепери. Кой знае какво е преживяло за тия пет години, помисли си той.
Вгледа се в очите му – големи, тъмни и топли. Човешки очи, които говореха. Отведнъж видя как стои неизменно до стопанина си, паднал между лехите, три дни, докато го намерят. Видя го как излиза всеки ден през тия пет години, как оцелява някакси и се връща всяка вечер в дома си, защото макар стопанинът да го е нямало вече, домът му е бил там. Видя в сълзящите му като на старец, очи вековно търпение и още нещо. Какво, не знаеше, не беше сигурен дали има име за него.
- Чакала си и нас, нали? Знаела си, че ще дойдем рано или късно. Знаела си, че само трябва да почакаш, колкото е нужно. И да оцелееш дотогава. Когато бях малък – завъртя се към стареца на пръсти, както беше клекнал – майка ми все ми повтаряше едно нещо, дето в крайна сметка успя да се забие в съзнанието ми и ето, не го забравям никога. „Ако се загубиш, стой на едно място, а аз сама ще те намеря.“ И така си беше. Винаги ме намираше.
Възрастният мъж кимна разбиращо.
- Да смятам, че откри онова, което те е дърпало насам? – усмихна се широко той.
април, 2018

понеделник, 9 април 2018 г.

Уроци

Взеха я от фоайето на хотела малко преди лагерът да си тръгне. Бащата прибра куфара й в багажника на колата, всички се настаниха и потеглиха.
- Доволна ли си? – обади се Кая от предната седалка.
- Беше жестоко. Две седмици свобода, как иначе.
Бащата и майката се засмяха.
- Не се съмнявам. С брат ти ще хапнем в едно ресторантче близо до хотела, където отседнахме. Ти си обядвала, нали?
- Да, точно преди да дойдете. А татко?
- Има спешна работа на компютъра, така че ще му донесем обяд от ресторанта.
- Вчера, като се разхождахме в центъра – момичето поде колебливо – видях един човек на улицата. Беше седнал направо на земята с една тенекиена кутия пред себе си. По всичко личеше, че е просяк – дрехите му съвсем зле, кутията и така нататък, но въпреки това не изглеждаше като другите просяци. Имаше нещо странно в него, не знам какво, но имаше със сигурност – млъкна безпомощно за момент, сетне продължи. – Може би това, че гледаше само надолу. Имам предвид, главата му беше сведена надолу и въобще не я вдигаше. Не поглеждаше хората, дето минаваха в това време, нито ония, които му хвърляха монети в кутията. Тогава аз се приближих към него и му подадох монета в ръката. Не я хвърлих като другите, а му я подадох. Навярно за това той вдигна глава за първи път – поне аз видях това за първи път, откак го наблюдавах – и ме погледна. Каза ми „Благодаря”. Това беше.
Кая се извърна към момичето зад нея и го погледна с интерес. Беше съвсем сериозно, умислено. За две седмици лагер сякаш бе пораснало, загоряло в лицето, чертите поизострени, почти изгубили детската закръгленост, изобщо – не съвсем нейното момиче, което качи на автобуса не чак толкова отдавна. Изглеждаше леко отнесено, може би и малко тъжно, навярно от сбогуването с приятелките.
- Добре си направила. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас?
- Да, ще се прибера с татко в хотела. Уморена съм и мисля да полегна малко, докато се върнете.
Съмненията на Кая се потвърдиха – дъщеря й наистина беше нажалена и тя реши да не настоява. Момичето имаше нужда да остане само – това е.
Разделиха се пред ресторанта – бащата и дъщерята поеха с колата към хотела, а Кая и Мати си харесаха една слънчева масичка навън и се настаниха един срещу друг.
Избраха си зеленчукови супи и салата.
След по-малко от час бяха омели всичко и Кая поръча обяд за мъжа си и кафе за себе си.
- Добре е , като се изяжда всичко, което си поръчал, а не да се изхвърля накрая. Не е хубаво да се хвърля храна – рече тя, облегната назад в стола си, притворила очи срещу априлското слънце.
Не топлеше кой знае колко, но грееше приятно. Още повече след дългата, мразовита зима.
- Особено при толкова бедстващи хора – добави след минутка.
- Какво значи бедстващи? – попита Мати.
- Хора в нужда – гладуващи, без дом, без подслон.
- А те как оживяват като не ядат?
Кая отвори очи и го погледна. Сериозното му личице беше донякъде и озадачено.
- Много трудно – отвърна тя. – Случва се да гладуват дълго, докато намерят нещо за ядене, също – може да е лоша, развалена храна от кофите за боклук. Нужно е да им се помага – кой с каквото може. Да сме състрадателни е нужно. Знаеш ли какво значи състрадателен?
- Не.
- Когато виждаме бедстващ човек – нали вече знаеш какво е това?
Момчето кимна бързо.
- Когато виждаме бедстващ човек – повтори търпеливо Кая и продължи – или животно в нужда – болни, гладни, страдащи – и не оставаме безразлични, т.е. изпитваме нужда да направим нещо, да им помогнем. Не са сами в страданието си, в болката – СЪстрадавам, разбираш ли?
Мати я слушаше внимателно, привел тяло напред към масата.
- Да, мисля. На мен ми е мъчно всеки път като видя такъв човек. Като този, за който разправя кака.
Внезапно се оживи, размърда се неспокойно в стола си.
- Даже, ако имах десет лева, например, бих му ги дал всичките – заяви твърдо.
- Всичките?
- Всичките.
- Ако имаш десет лева и някакви стотинки?
- Бих му дал десетте лева, а стотинките ще си ги оставя. Да не стана чак бедстващ – малко се затрудни с новата дума, но успя да я изплюе правилно.
Кая се засмя. Погледна сина си топло.
- Знам, че така би направил.
- Просто съм състрадателен – отвърна небрежно.
- Такъв си. Да тръгваме.
Плати сметката, взе обяда на мъжа си и хвана момчето за ръка. Все още можеше спокойно да я обгърне със своята, ако то си я свиеше в юмруче.
Хотелът беше на пет минути пеш от ресторанта. Имаше само една улица за пресичане, иначе права отсечка все по тротоара.
Минута, след като тръгнаха, Кая усети, че някой ги следва. Обърна се, след нея и Мати. Едно опърпано коте вървеше боязливо на крачка от тях и щом те спряха, спря и то. Едното му око изглеждаше като прозрачно – синкавобяло и тя веднага се досети, че с него е сляпо.
- Идва с нас – съобщи момчето.
- Не, не идва. Просто си върви по пътя.
- Идва – настоя Мати. – Ще видиш.
Кая не искаше да вижда. Обърнаха се и продължиха. Само след няколко крачки жената погледна крадешком назад. Следваше ги неотклонно. Тя се закова на място и се обърна с цяло тяло срещу едноокото. Синът й я погледна въпросително.
- Казах ти – каза кротко. – Можем ли да го вземем с нас?
- Не, не можем.
- Но то е бедстващо, мамо. Не виждаш ли?
- Не е бедстващо. Виж го ти – не е слабо, явно се храни добре, козината му е заглад...
- Сляпо е – натърти възмутено момчето.
- С едното око само, с другото си вижда чудесно. Нищо му няма.
- Откъде знаеш?
- Просто знам, а и се вижда.
- Можем да го вземем вместо Бела. Сега като я ням...
- Не, няма да заместваме Бела – бързо го прекъсна Кая, уплашена и ядосана. – Няма да вземаме нито това, нито друго коте повече. Стига.
Дръпна го за ръката и тръгнаха. Странно как едноокото й напомни отведнъж за Бела, а нямаха нищо общо. Бела беше съвсем сива, с мека, къса козинка и жълти очи, а това тук – нашарено с кафеникави, бели и тъмночервени ивици, с едно кафяво, здраво око. Нищо общо. Нелепа асоциация и още как.
И въпреки това по някакви неведоми причини Кая видя Бела във втренчения, безмълвен поглед на това коте и твърдото решение да ги следва. Усети да я присвива стомахът и побърза да прогони спомените. Не им беше времето сега. Не можеше да се разправя и с тях. После, по друго време.
Спомените могат да бъдат дяволски коварни. Равнодушни към това дали му е сега времето да се забият в съзнанието ти или е крайно неподходящо, независимо дали са желани или не – те просто идат, когато си искат. Или не идат въобще, колкото и да се мъчиш да си спомниш нещо.
Очите на Кая предателски се напълниха и се наложи трескаво да премигне няколко пъти, за да прогони влагата. Стисна несъзнателно ръката на сина си. И без да поглежда повече назад, знаеше, че едноокото ги следва все така. Физически го усещаше съвсем ясно.
Пред хотела беше доста оживено – поради наближаващия Великден прииждаха туристи отвсякъде в това, известно с минералните си басейни, градче. Кая се загледа в суетящите се хора с десетки куфари и нескончаеми капризи, загледа се в синьото априлско небе над всички тях – шепата хора, чуждо на човешките страсти, безразлично и древно, сетне усети мълчаливото, спокойно присъствие на сина си, без да има нужда да го поглежда, както и това на котката – две крачки зад тях.
За момент изплува далечен спомен – Бела на не повече от месец, миниатюрна, пухкава топчица, събираща се с лекота в шепата. Мати – също съвсем малък и дъщеря й – малко по-голяма от него гледат сивия пух на дивана, губещ се в плюшените играчки, щастливи и невярващи. „Ама тя наша ли е наистина? Жива ли е?”
Отведнъж някакво топло чувство изпълни гърдите й. Беше хубаво чувство, хубав спомен, не от коварните, а на място. Въздъхна с облекчение, все едно нещо тежко се оттече от нея, и тя разбра.
Когато влязоха във фоайето на хотела, Кая вече не държеше сина си за ръка, защото неговите бяха заети да носят грижливо едноокото.
април, 2018

сряда, 28 март 2018 г.

Предвеликденски сън


Някакъв шум навън го събуди отведнъж и той отвори рязко очи, ругаейки на висок глас. Беше задрямал неусетно в креслото си, малко след като обядва, а дрямката постепенно беше преминала в дълбок сън.
В съня си видя Малкия. Малкия викаха всички на Филип – по-малкия му син, деветнайсетгодишен тогава, който излезе от портата преди десет години и повече не се върна. Каза: „излизам за малко“. И това беше. Потъна вдън земя – ни човек, ни дявол. Издирваха го всякак, но нищо. Все едно никога не го е имало.
А сега го видя в случайния си следобеден сън, но като малък. Искаше да му надуе гумите на колелото. Само това си спомняше от съня – как идва при него, седем-осемгодишно слабичко хлапе и го моли да му напомпи гумите. А той беше захванал една работа и му отвърна „После“.
И се събуди от тоя идиотски шум навън – някое куче се разлая или дявол знае какво. Случило ли се беше това наистина някога или не, кой да ти обади. Той поне не помнеше със сигурност. Стотици, хиляди подобни дребни моменти в многото дни, които имаха зад гърба си и си мислеха, че ще имат и занапред. Как да запомниш всичко? Нямаше как.
Цаньо изруга отново, „Човек не може една проклета дрямка да изкара в това загубено село“, и се надигна тежко от креслото. Джина, която беше заспала в скута му, тупна глухо на пода. Сетне хукна навън, все едно я гонят триста дяволи.
Мъжът тръгна да излиза, за да се изпикае в градината по навик, но в последния момент се сети, вече напълно разбуден и с ясно, отупано от паяжините на съня, съзнание, че бай Кольо, комшията умря в края на миналата година. Преди това Цаньо вършеше тая работа в градината, упорито и неотменимо години наред само и единствено да го вбесява. Именно тия интензивни, наситени със страст, отношения го поддържаха жив и в кондиция.
Но вече Кольо си беше отишъл и в негова памет Цаньо спря да ходи по нужда в градината.
Мъжът излезе от тоалетната, докато си закопчаваше колана и затърси кутията си с цигари. Намери я празна.
- По дяволите.
Спомни си, че щеше да ходи и до гробищата. Утре беше Великден.
Взе си пътьом шубата – зимата не искаше да си тръгва и това е – и излезе от къщата, като хлопна силно вратата, без да заключва. Нямаше какво да пази.
На двора мерна през дувара Лидка – жената на Кольо. Не се стърпя.
- Лидке – провикна се той, да е сигурен, че го е чула. – Абе отдавна се каня да те питам – ти слагаш ли си го още, рожбо? – запита я напълно сериозен, с непроницаемо лице.
Жената, сепната, се надигна иззад розовите храсти, които беше взела да прекопава, и като го съзря, се усмихна широко.
- Слагам си го още, чичо Цаньо.
- Така, така. Слагай си го, Лидке, че не остана – завърши тържествено той и продължи по пътеката към външната порта, отдето едно време излезе Малкия и не се върна.
Сети се обаче нещо и спря с ръка на резето.
- Бай ти Маркес го е казал, чилякът – „използвай сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш, че тия неща не траят цял живот.“ – издекламира на един дъх.
- Така си е – съгласи се Лидка. – Слушай, чичо Цаньо. Чакай тук да ти дам боядисани яйца и малко козунак. Аз го правих – нали ще дойдат децата. Матей как е, ще си идва ли скоро насам? – попита го малко плахо.
Като чу за големия си син, Цаньо се намръщи и махна вяло с ръка. Предния ден му беше звънял да му каже, че нямало как да си дойдат. Не го пускали от работа, скъпи самолетни билети и още куп щуротии. Цаньо го слуша, слуша, пък затвори накрая.
- Казах му да не си прави труда да си иде – отсече той. – Няма за какво да бие толкоз път, че да мъкне и хлапетата, и да ми се пречкат всички из краката.
- Е, бива ли така? – рече Лидка смутена.
- Бива, чедо, бива. А и съм си най-добре само с Джинка, изедницата му недна. Ако ще ми даваш нещо, давай, че имам много работа, колкото и да ми е приятно да си бъбрим тука.
Лидка се разбърза, бършейки ръце в престилката си – хлътна нейде в къщата и след минута излезе с една торбичка. Подаде му я през дувара.
- Благодарско – промърмори Цаньо.
- Пък, ако речеш, ела утре към пладне. Да седнеш с нас, хора сме, нали е Великден и прочие. Да не си сам като ку...
- Голяма работа – пресече я безцеремонно. – Айде, че мръкна.
И излезе най-сетне през портата. Тръгна не по главната, а по едни заобиколни, криволичещи улички не заради друго, а понеже не искаше да среща хора. Не си падаше твърде по хората, не му бяха любими открай време и ако си нямаше вземане-даване с някого, което се случваше все по-рядко, предпочиташе да ги избягва.
В село не го обичаха. Така и не му простиха, че не плака нито като изчезна Малкия, нито като умря жена му. Какъв човек е тоя, чудеха се и цъкаха възмутени от вдън душа. Животно да беше, щеше да заплаче. А той – нито сълза. Със сухи очи изпрати жена си в гроба, дето бяха близо петдесет години заедно, с присмехулни очи и солените си шеги на уста остана всеки път, като засечеше някой от съселяните си. Само с пияниците си другаруваше. Подпомагаше ги, така да се каже.
Цаньо си имаше твърдо и непоклатимо убеждение – „Да плача е все едно да се изпикая и да се облекча, и да ми мине като на куче – не са ли това сълзите – пък аз не ща да се облекчавам, нито да ми минава, толкоз“. Хората не го разбираха това – за тях то бе чуждо, уродливо, направо богохулство.
Мъжът си взе цигари и свещ от едно магазинче малко преди гробищата, и вече почти беше стигнал двойната, облепена с некролози порта, когато насреща му изникна Матьо Стоката – единият от двамата главни селски пияници, негов набор и съмишленик. Палтото му, твърде тънко за неотиващата си зима, опърпано и мръсно, както винаги, му висеше като на закачалка. Цаньо забеляза, понеже не го бе срещал цяла зима, сам той много-много не излизаше, че е доста отслабнал – лицето съвсем изпито, очите – трескави и силно хлътнали, блуждаеха някъде встрани, без да спират в една точка. Личеше си, че вече е ударил поне едно-две. На Цаньо му стана криво, нещо го стисна за гърлото, но бързо се стегна.
- Матьо, как е хавата? – усмихна му се бодро насреща.
Мъжът, едва сега забелязал Цаньо, отчаяно се опита да фокусира погледа си върху него.
- Ам, че бива, момче – беше на седемдесет и шест като него, но всякога му викаше „момче“.
- Матьо – подхвана пак Цаньо, докато ровеше из джобовете си – знам, че и ти като мене обичаш да си пийваш, а си нямаш. Ще те обидя ли, ако те почерпя една мастичка?
Очите на мъжа се навлажниха от изненада и благодарност. Взе парите и ги пъхна на сигурно място в джоба на огромното си палто.
- Човеколюбец си ти, момче – рече и отмина като клатеше глава невярващо.
Гробищата бяха съвсем пусти и успокоен, Цаньо бързо намери гроба на жена си. Запали свещта, остави едното от боядисаните яйца и половината козунак върху студената земя току пред паметника и приседна отстрани на мрамора.
Загледа унесено горящата свещ и по едно време си чу гласа, предрезгавял и като че чужд, а не неговия.
- Пустото ми колело, опустяло. Ти помниш ли дали му напомпих гумите на Филипчето тогава? Ей на – не мога да се сетя, мама му стара, и това е. Изфирясал акъл, рожбо, какво да ти разправям?
Млъкна и зачака. Не знаеше какво чака, но седеше търпеливо и не помръдваше, без да отмества поглед от свещта. Колелото не му излизаше от главата, откак се събуди в късния следобед от тоя закъснял и случаен сън. Как ще се живее така, чудеше се в себе си.
Малко преди да догори свещта, стана с усилие – краката му бяха изтръпнали и почти безчувствени – взе торбичката с останалата храна и пое към вкъщи отново по потайните улички. Този път не срещна никого.
Беше се мръкнало, когато хлопна портата зад гърба си. Седна веднага на масата и се навечеря с четвъртинка козунак и второто яйце. Последното яйце и останал козунак сложи внимателно в една чинийка на срещуположния край на масата. На другия ден щеше да ги вдигне.
Приготвяше се, все така вглъбен в съня, да ляга и в този момент осъзна, че е сам. Тоест напълно сам. Излезе припряно на двора, както беше по долни гащи – беше съвсем тъмно и тихо – и завика, като се опитваше да потисне паниката.
- Джинкааа! Джиноо, ела тук, обеснице такава!
Млъкна и се ослуша. Нищо. Никога досега за седемте години, откак беше при него – точно два месеца, след като умря жена му, сама дойде, самоуверена и невъзмутима, разположи се като у дома си и остана, все едно цял живот е живяла тук, все едно е излязла за малко като Малкия, но, за разлика от него, се е върнала – не беше замръквала навън. Спеше неизменно на леглото, в краката му, понякога до главата му, притиснала плътно топлото си телце о него.
Тишината беше оглушителна, както никога – ни куче, ни човешки глас.
- Джинкаа, чедо – повика я отново Цаньо, обикаляйки в мрака, без да вижда нищо.
На няколко пъти щеше да се пребие, спъвайки се в някакви вехтории, но продължи да вика и снове наоколо все по-безутешен.
Някъде към полунощ се предаде, капнал от умора и с пресипнал глас. Легна си в студеното легло по-сам от всякога и разнебитен. Загледа се в тавана със сухи очи, отпуснат по гръб с ръце покрай тялото, изпружен като мъртвец.
- Защо си отиде от мене, Господи?
В далечината се чу камбаната на селската църква. Силният й, категоричен звън нахлу безпрепятствено в стаята, без да обръща внимание на стени, врати и прозорци, и отекна, и се уталожи в жилавата, самотна душа на Цаньо. Беше настъпило Възкресение.
Точно тогава по заключената врата от външната страна се задраска.

март, 2018