сряда, 1 ноември 2017 г.

Спусъци

- Мислех си също, че само щастливите, безгрижни хора плачат на тъжни филми.
- Как така? Нещо те докосва и заплакваш, не ли?
- Така е.
- Натиска някакви спусъци в теб и се случва. С всички, мисля.
- Пропускаш нещо. Спусъците на тъжните са вече натиснати. Силно. И те гледат такива филми със сухи очи. Гледат живота със сухи очи.

понеделник, 30 октомври 2017 г.

Top 3 movies

1. A ghost story (2017).
2. Force majeure (2014).
3. Wind river (2017).

Номер 2 е великолепен психологически разгърнат казус за семейния разпад, изписано е доста за този филм - в Култура има всеобхватна статия за него:
http://kultura.bg/web/%D1%84%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%B6%D0%BE%D1%80-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%88-%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B1/

Номер 1 и 3 са красиви, съкрушаващо красиви ленти за все по-вълнуващи ме неща като: тишината и отговорите, пришити в нея; самотата, която те завършва, доизгражда, осмисля; безмълвната споделеност; достойнството не само като думичка; любовта също не само като думичка; живота с всичкото му, а и отвъд живота, и още и още. А музиката и на двата филма е един път. Само ще кажа, че на Wind River саундтракът е Ник Кейв - няма какво повече да добавя.
Прекрасни филми, направени с любов. Вече любими, грижливо добавени в архивите.

понеделник, 9 октомври 2017 г.

True detective

https://www.youtube.com/watch?v=ahisFWxT2q4&t=11s


"И всички са така убедени, че са нещо повече от сбора на своите импулси. Безсмисленото въртене, умореното съзнание, сблъсъкът между копнежите и невежеството им... (...)
... как тази огромна драма никога не е била нищо повече от безсмислено въртене в кръг и си можел просто да се отпуснеш, и най-после да не се бориш толкова много."

Ръст Коул от True detective

вторник, 19 септември 2017 г.

Уелбек и искреността

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/arts/literature/1026-2010-09-27-20-55-37


"В момента потребността да бъда обичан е достатъчна, за да ме подтиква към действие. Искам да бъда обичан въпреки недостатъците си. Не е съвсем точно да се каже, че съм провокатор. Истинският провокатор е някой, който говори неща, които не мисли, просто за да шокира. А аз се опитвам да кажа онова, което мисля. И когато почувствам, че онова, което си мисля, ще причини някому неудоволствие, бързам да го кажа с истински ентусиазъм. Но дълбоко вътре в себе си аз искам да бъда обичан въпреки това. Разбира се, няма гаранция, че това ще си остане непроменено."

Жестоко интервю с Мишел Уелбек!

четвъртък, 31 август 2017 г.

Туризъм навън и навътре

Видях го на излизане от крепостта в Котор, Черна гора. Беше клекнало или седнало, не съм сигурна кое от двете, в една от десетките ужасно тесни улички на стария град. За малко да не го забележа сред тълпата от туристи, но както винаги такива неща не пропускам, иначе разсеяна за останалото. Всичко се случи за секунди - имам предвид онова, което видях и продължих нататък все едно не съм го видяла. Нямаше забавен каданс, разтягане и паузиране, нищо такова. Натрапчивите мисли, осъзнаването, както обикновено, дойдоха по-късно.
Момченце на годините на сина ми, а именно пет-шестгодишно. Хубаво и слабичко, с чиста тениска и къси панталонки над коленете, с шапка с периферия, детски размер. Малка кутия, поставена току пред него, няколко монети на дъното й.
Навярно спретнатите дрехи, елегантната кръгла шапка още повече, ме заблудиха за един миг. Някак не се връзваха с кутията. Нямаше смисъл, просто беше нелогично. Изглеждаше досущ като едно от стотиците деца наоколо. Само дето не беше дете на туристи. Разбрах го не толкова от монетите в кутията, колкото от изражението на личицето му.
Момченцето не плачеше. Не се и смееше. Георги Господинов има една приказка: "Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори."
Веднага се сетих за това, когато видях сухите му очи. Това дете не тичаше, не играеше, не дърпаше майка си за сладолед, играчка или нещо друго, не се глезеше и не се тръшкаше. Просто нямаше такива права.
Не пуснах нищо в кутийката му, дори не го приближих. Отминах нататък.
Разбира се, с мисълта за него.
Разбира се, с мисълта за него през целия ми оставащ ден и живот.
Не съм сигурна защо не реагирах по-различно. Сега си мисля, че това е така, защото ако го бях доближила, заговорила (в случай, че знае английски) или просто пуснала монета, това автоматично щеше да означава, че нереалната картина пред очите ми всъщност е реална, по-реална от самата мен и крепостта, която току-що бях обходила. Щеше да означава, че признавам съществуването й, макар и крайно непоносима и опустошаваща сърцето ми. Че е възможно в този наш свят да се случват подобни неща и че пустотата в очите на момченцето не е плод на въображението ми. Че има много обичани деца и не по-малко невидими деца.
Истината е, че животът може да е непоносим и най-често той е такъв - и в красотата и в болката си. Разбирам ония, които избират да го напуснат. Разбирам и тези, които са се вкопчили отчаяно в него.
Това беше невидимо дете. Но аз го видях. Бях там и го видях. Ей на - още го виждам.
Можех да напиша разказ за този случай, чудесен разказ със сърцераздирателен сюжет, но някак усещам, че не бива. Щеше да се измени историята, няма как - неизбежно щеше да стане друга, детето щеше да стане друго, а това ми се видя недопустимо. Предпочетох да разкажа нещата така, както си бяха или поне каквито ги намирам сега в пресните си спомени.
Невидимото дете с кръгла шапка с периферия, детски размер, седнало или клекнало пред кутийката си с няколко монети, легитимиращи съществуването му, с равно лице и пусти очи. На фона на възбудената, весела глъч на другите - децата туристи. Това е, друго няма.
Ето ти туризъм. Повече от коя да е крепост, музей и природна забележителност. Неизменно ги засичам, където и да отида - невидимите хора, особено онези, чиито спусъци са вече натиснати, силно натиснати, хората, които вече не се смеят и вече не плачат.
Не съм съвсем сигурна и защо разказвам това. Защо не го оставя да отмине, да избледнее от дистанцията на времето. Какъв е смисълът, нещо ще се промени ли, какво от това - все едни такива фрустриращи въпроси. Защо не се престоря, че слонът в стаята не съществува - добри сме в това, и още как.
Все си мисля, че в някакъв момент, както за всяко друго нещо, настъпва критичната точка и за истината. Не потулената, не премълчаната, нито подменената, а съвсем истинската истина, онова, което е - ни повече, ни по-малко. И когато започнем да назоваваме нещата с истинските им имена, слоновете ще си отидат там, където им е мястото.
Иначе туризмът е хубаво нещо. Много хубаво, откъдето и да го погледнеш - и в хубавото, и в лошото. Дава ти шанс да се огледаш навън, да се вгледаш и навътре - в себе си и пак, както винаги, от теб зависи дали ще отместиш очи от видяното. А твоята истина, независимо дали ще пуснеш монети в кутията й, за да я признаеш, независимо дали ще я доближиш или ще отминеш, ще си остане там. Разбира се, че там в теб.
Разбира се, че там в теб, навсякъде, където отидеш.

събота, 12 август 2017 г.

Кога точно е моментът да спреш?

“и много ли е трудно да сме искрени?” Хр.Фотев

Осъзна, че от доста време се е втренчила в отражението си. Лицето от огледалото също я гледаше немигащо. Сурово и безпощадно. Когато не разтягаше устните си в усмивка, имаше строги, резки черти, изобщо сериозно, почти мрачно лице.
Кая прокара пръсти през косата си, без да откъсва поглед от жената отсреща. Прихвана я на висока опашка с ластика от китката си. Облегна длани на кръглата мивка и се наклони силно към огледалото. Очите отсреща не й говореха нищо, тъмни и безизразни. Винаги ли са така, зачуди се тя.
После си припомни поредицата от събития, започнали рано сутринта и довели я дотук, в банята, където се беше затворила от близо час, да не е и повече.
Веднага, щом се събуди сутринта, си направи кафе, както обикновено и отиде до компютъра, за да го пусне. Чакаше я доста работа – дълго отлагани задачи и неотложни такива. Тогава се случи първото знаменателно събитие за деня – компютърът изхърка, после още веднъж, още по-зловещо отпреди, и угасна напълно. Кая потръпна за момент, но запази самообладание. И друг път се беше случвало. Направи няколко последователни опита – нищо – седна на дивана с кафето в ръка и изчака търпеливо около половин час. Сетне пробва пак – напразно.
Едва сега започна да осъзнава мащабността на удара – на харддиска бяха запазени всичките й текстове от последните две години и половина. Нямаше копия. Синът й често й напомняше, че това е доста рисковано от нейна страна, тя го знаеше, но все отлагаше да направи нещо по въпроса. Обичаше да казва – ако е писано. Ей ти сега едно „ако е писано“.
Около час по-късно издателят й се обади, разговорът беше кратък и съкрушителен.
- Кая, съжалявам да ти го кажа, но ми се обадиха от няколко вериги книжарници. Практиката им е да връщат книгите на издателя, когато не се купуват.
- Книгата не се е купувала?
Наложи се да седне отново на дивана, внезапно и подло краката й се подкосиха – да не можеш да разчиташ вече и на собствените си крака, когато е нужно да си здраво стъпил на тях. Загледа се през прозореца към планината отсреща – стоеше си там, както винаги, и не помръдваше, спокойна и невъзмутима. Кая винаги можеше да разчита на нея.
- Не се е купувала достатъчно, мила. Ще калкулираме продадените бройки и ще подготвим документацията около тях. Тия дни ще ти се обадя да дойдеш до издателството и да вземеш останалите бро...
- Колко са? Имам предвид върнатите.
- Не съм сигурен, трябва да погледна, но има поне двеста.
- Боже мой, двеста? Какво ще ги правя?
От другата страна на линията мъжът замълча.
- Както и да е. Обади ми се, когато сте готови, за да мина.
- Съжалявам още веднъж, такава им е политиката на книжарниците, разбери. Но ти пиши, не се отказвай. Кой знае, може би следващия път ще е по-добре. Знаеш какъв успех имаше първата ти книга. А и с новите разкази...
Кая премигна веднъж-дваж срещу огледалото, очите оживяха за момент, после пак застинаха. Опита се да разтегне строгите устни в усмивка, но бързо се отказа. Клоун такъв, няма що.
А сега какво? Леко се сепна от този чужд глас в банята й. С мъка откъсна поглед от студеното лице в огледалото и бавно, несигурно излезе в коридора. За момент се почуди какво следва – а сега какво, какво наистина – влезе с все така колебливи крачки в спалнята и седна отстрани на ръба на огромното легло, твърде огромно за един човек. То си стоеше все така неоправено – измачканите завивки, изритани в долния му край, завесите не бяха вдигнати, така че стаята тънеше в полумрак.
Кая събу пантофите си, внимателно ги подреди на паркета до нощното шкафче, съсредоточеният й поглед се спря на стенния часовник. Нямаше обед.
Легна по гръб, без да се завива – беше адска жега, а нямаше климатик в спалнята, и затвори моментално очи. По-точно стисна ги. Имаше този навик, по-скоро вид бягство, от дете. Не си правеше илюзията, че ще заспи, веднъж събудила се, но всяко друго възможно действие й беше непоносимо.
Точно в този момент звънна телефонът, кой знае къде захвърлен след разговора с издателя. Тия минути й се губеха. Кая отвори очи, но остана неподвижна в леглото. Флойд обаче не спираше, мелодията на Marooned звучеше силно и настойчиво. Може да е Мати.
При мисълта за сина й, Кая бързо стана и изскочи от спалнята, насочи се по посока на звука. Идваше от банята – изоставен върху панера за пране. Той беше, срамежливата му усмивка за миг блесна на дисплея.
- Мамо? Тъкмо щях да затварям.
- Мати, къде си? Не трябваше ли вече да летите?
- Има час и половина закъснение. Висим си още на летището и реших да те чуя. Да не те прекъсвам нещо?
Кая погледна през отворената врата към спалнята, след това огледалото и смутеното лице в него. Седна направо на хладните плочки, опряла гръб в панера.
- Не, не, изобщо. Как са момчетата?
- Оо, екстра. Предполагам нетърпеливи, сърбят ги ръцете. Впрочем и мен.
Мати се изсмя в ухото й и тя усети познатото леко присвиване в корема.
- Спомням си като беше малък, на пет-шест години да си бил, как ми разправяше, че ще станеш моторист или планински спасител с хеликоптер. Едно от двете, така казваше.
- А ти ми обясняваше, че няма професия моторист и дори да има, няма да ми дадеш благословията си за нея.
Кая се усмихна мълчаливо, загледа се в някакво малко паяче, което лазеше по сивите плочки в близост до босото й ходило. Бавно и тържествено, не бързащо за никъде.
- Но освен планински спасител, пропусна да ми споменеш и за алпинист.
- Е, какво да се прави. Така се случи. Знаеш как е, когато гориш в нещо. Като стана дума, как върви новата книга?
Тук се поколеба. Паячето беше на сантиметри от левия й палец.
- Добре, предполагам – замълча за секунда, сетне добави неопределено. – Времето ще покаже.
С годините все по-трудно й се удаваха лъжите. Синът й, обаче, имаше безпогрешен радар.
- Мамо, какво става?
Гласът му вече не звучеше развеселено, но не и разтревожено, напротив – беше сериозен, спокоен, предразполагащ. Кой сега е възрастният, помисли си неволно Кая.
- Кога точно е моментът да спреш? Как решаваш кога да спреш, имам предвид? – изплю поривисто, на един дъх.
- С кое да спреш?
- Изобщо. Да кажем с нещо, на което държиш, а виждаш ясно, че не става, не се случват нещата там. И е нужно да спреш.
- Точно ти никога, ама никога не спираш.
- „Никога“ върши работа точно толкова, колкото и „винаги“. Затова си мисля, че може би вече е дошъл моментът.
- Моментът за какво?
Кая постави разсеяно показалец току пред паячето, един вид му запречи пътя миг преди то да се покачи на ходилото й.
- Да спра с писането, например. С тия глупави книги и изобщо.
- Не съм сигурен какво точно се случва, ти не ми казваш, но се сещам за един човек, който в безизходни моменти се обръща не за да си тръгне, а да се засили по-добре.
- Уморена съм, Мати. Не можеш цял живот да се засилваш и в доста от случаите да се блъскаш в стени. Понякога просто трябва да си тръгнеш.
- Виж сега, ще затворя и ще ти звънна след няколко минути. Тук е ужасно шумно и едва те чувам, става ли?
Кая скочи пъргаво от плочките, напълно изгубила от поглед дребния си съкилийник, и се запъти, както беше боса, към кухнята. Извади една стъклена чаша със столче от шкафа до хладилника, затършува из стелажа за вино. Избра си бутилка червено – за момент съжали, че не беше оставила бяло да се изстуди в хладилника, но какво пък. Отвори го с тирбушон с две-три ловки движения и когато синът й се обади, тъкмо отпиваше от чашата.
- Така е по-добре. Мамо, ти чуваш ли ме добре?
- Да, чудесно те чувам. Кога се очаква да приключи експедицията?
- Оо, ами зависи. Зависи колко бързо ще се адаптираме, кога ще се отвори прозорец от хубаво време и прочие – какво да ти обяснявам – от доста фактори зависи. Ще държим връзка. Така и не ми каза какво има?
- Там е работата, че не знам. Не съм сигурна. Виж колко е просто – не знам. Когато човек не знае нещо, а го питат за него, не е ли най-честно да каже не знам. Вместо това хората обичат да крият истината зад много думи, обяснения, логика и разум. Дяволски се нуждаят от тях. Непосилно им е да признаят – не знам. Мати, колкото повече остарявам, толкова повече неща не знам. Особено що се касае до мен.
- Няма нищо лошо, нито пък страшно в това. Точно ти си ми го казвала толкова пъти. Ето, тук съм и ти го напомням. Просто имай търпение, остави нещата да се случват и твоето „не знам“ ще си покаже лицето рано или късно.
- Да, търпение, по дяволите – отпи малка глътка от виното и се насочи към кабинета си. – Казвала ли съм ти, че навремето, още преди да се родиш, отидох в манастир и прекарах известно време там?
- Съвсем не.
Кая чу и усети изненаданата усмивка на сина си, усмихна се и тя при спомена.
- Беше наистина отдавна. Човешкият свят ми беше станал непоносим, трябваше да се махна. Хората могат да заемат страшно много място и да не ти остава въздух да дишаш. Всъщност там написах първата си книга.
- Хубаво ли беше?
- Хубаво беше, повече от това дори. Не знам как да ти обясня чувството. Сигурно е нещо подобно на това, което изпитваш, докато катериш към върховете си. Чисто усещане за свобода, за радост, за смисъл.
Синът й мълчаливо я слушаше, не я прекъсваше с въпроси и тя му беше благодарна за това. Кая се върна с лекота много години назад – така, както беше седнала зад бюрото на въртящия се стол.
- Трябваше да отида, не ми беше останал друг възможен избор. Поне така го усещах тогава. Не беше бягство, не. Спасение като че ли. Понякога хората могат да бъдат много коварни, Мати. Коварството им се състои в това, че те счупват по малко, почти незабележимо, вместо наведнъж. Може да ти се усмихват, може дори да твърдят, че те обичат, а в същото време усещаш с цялото си същество как те чупят. Чуваш го. Чуваш как нещо се откъртва в теб, парченце по парченце и това може да продължи с години, цял живот. От всичко най-много ме счупваше лицемерието им. По-добре бъди лош и искрен в това, отколкото да се преструваш на добър. До гуша ми беше дошло от преструванковци. И говореха, надвикваха се, един през друг. Всичкият този шум... Копнеех за тишина, да си затворя плътно устата и да мълча дълго, с години, ако щеш.
- Получи ли се?
- И още как.
- Не ти ли се е искало отново да отидеш там? Ей така, за малко, за много, както дойде.
Както беше лениво отпусната назад в стола, Кая рязко се изправи, стиснала с лявата си ръка телефона, а с дясната се хвана за ръба на бюрото. Силна топла вълна премина през цялото й тяло – от пръстите на краката до корените на косите, очите й плувнаха. Да се върна у дома, нечуто изрекоха пресъхналите й устни.
- Не, наистина. Помисли си.
Мати разчете мълчанието й като възражение.
- Без телефон, без интернет, малко дрехи, може книга, тефтер и молив. Или без тях, както решиш.
- Не знам, не ми е хрумвало. Как не ми е хрумнало досега? Ей на – отново не знам.
И двамата се засмяха едновременно.
- Мамо, ще трябва да бягам. Извикаха ни току-що. Слушай, имам две задачи за теб. Първо: да обмислиш добре идеята за манастира или по-точно да не му мислиш много, а да хващаш пътя и второ: искам писмо от теб. Като затворя сега, ще ти изпратя точния адрес на базовия ни лагер и ще очаквам от теб едно истинско, хартиено писмо. Хубаво, лошо – няма значение, важното е да е честно. Ако успееш да го напишеш честно, значи ще си отговорила на въпроса си. Така си мисля.
- Даже ми се струва, че вече съм ти го написала.
- Екстра, тогава остава само да го изпратиш. И искам хубавичко да се засилиш, както ти си можеш – синът й замълча за момент, после се обади. – Едно камионче вървяло, вървяло, пък спряло и казало ...?
Кая отведнъж се почувства лека и безплътна като малко паяче, пълзящо по сивите плочки в нечия баня. Видя показалеца си, едновременно вчера и преди сто години, плъзгащ се по дребното му личице. Дългият й показалец, който прави съвършени кръгове, накрая неизменно кацва на нослето.
Казало: би-биип. Всеки път, когато Кая млъкваше очакващо на „казало“, Мати изричаше края с тънкото си гласче, съвършено тихо – кротък, топъл и сънлив малък принц. Пътят на камиончето. Техният таен знак. Засмя се.
- И аз теб. Бягай сега и се забавлявайте.
Остави телефона настрана и извади тефтера си от чекмеджето заедно с един молив. Разтвори го, но преди да се наведе над него, погледна отново към планината. Тя си се простираше все така убедително отсреща - безмълвна, невъзмутима, безстрастна като всяко вечно нещо. Кая взе молива и написа най-отгоре на празния лист заглавието на писмото: Ти си любов.

неделя, 30 юли 2017 г.

Виждате ли ме?


Качи се в полупразния автобус и побърза да отиде най-отзад. Не понасяше плътно прилепени човешки тела в градския транспорт, затова изпита силно облекчение при вида на свободните седалки. Настани се до прозореца и си сложи слушалките в ушите.
“My heart`s in the highlands, my heart`s not here” зазвуча веднага ясно и чисто. Сякаш с един категоричен замах всички ония дребни незначителни неща бяха изринати, премахнати, изтрити и остана единствено протяжната мелодия на живота. На сърцевината, ядката на живота – леко сладка, но предимно горчива по един прилепчив, хубав начин. Смислено горчиво-сладка в същността си. Светът се подреди отведнъж.
Опря нос в хладното стъкло, погледът й се зарея в бързосменящите се картини навън. Гледаше, но не виждаше. Без никаква съпротива се остави да бъде пометена от чистите звуци – беше там в автобуса на последната седалка до прозореца, и същевременно не беше. Зачуди се къде точно е сега. На колко места можеш да бъдеш в този живот, това се запита.
На следващата спирка се качиха няколко човека, една възрастна жена седна до нея. Няма как – автобусът постепенно се запълваше. Кая се притисна още повече към стъклото в неосъзнат копнеж да се слее с него. Жената й каза сякаш нещо, полуобърната към нея, но тя не я чу заради слушалките. Бързо ги свали.
- О, извинявайте, прекъснах ви.
Кая се усмихна отсъстващо, бавно се връщаше в автобуса.
- Няма нищо, какво ме попитахте?
- Дали знаете на коя спирка трябва да сляза за улица Емил Марков?
За първи път чуваше тази улица. Вгледа се в набръчканото лице на жената – трябва да имаше седемдесет, а кой знае – може и осемдесет години.
- Не, съжалявам.
Замълча за секунда – две, почувства необходимост да добави нещо, да обясни.
- Живея от седемнайсет години в София, а съвсем не я познавам. Губя се като малко дете, често при това.
- Живея от седемдесет и седем години на тая земя и вече не помня колко пъти съм се губила на нея. Иначе не съм от София, дойдох вчера за първи път, за да ме оперират. Вкараха ме в осем часа, изкараха ме в десет, малко полежах и ме изписаха. Ей на, тръгвам си за село.
Жената се засмя на изненадания поглед на Кая.
- Ама има ли такава практика да изписват веднага след операция?
- Така излиза. И аз мислех, че ще изкарам поне една нощ в болницата, но нямало нужда, казаха.
Кая се загледа отново през стъклото навън, объркана, но вече съвсем завърнала се. Присъстваща. Не знаеше какво да каже. Сепна се, чувайки музиката глухо, някак отдалеч. Беше забравила да я спре, когато свали слушалките. Натисна пауза, замисли се.
- Вижте, имам интернет на телефона си, ще потърся тая улица.
- 0, много ви благодаря. Стига да не ви затруднява.
След известно ровичкане разбра, че тази улица вече не се казва така.
- Оказва се, че квартал Емил Марков – то не е и улица, а квартал, т.е. бившият квартал Емил Марков сега е част от квартал Гоце Делчев.
- Виж ти, че кога да е станало това?
Искрената почуда на старицата развесели Кая. Тя забрави онова, което я беше заглождило преди малко.
- Отдавна вероятно. В такъв случай ще можете ли да се ориентирате, щом слезете?
- Е, да, къде ще ида, че няма да се оправя. Ще питам тоз – онзи, както вас. Няма страшно.
Кая се взря в усмихнатите очи на жената и й повярва. Няма страшно, сега няма да се загуби, колкото и да се е губила в живота си – това е сигурно.
После се върна към картата на телефона си. С почти допрени глави двете затърсиха нужната спирка. Уж я намериха, но Кая не беше съвсем убедена. Не знаеше и какво повече да направи. Реши да не си пуска музиката, докато жената не слезе. Усещаше, че е необходимо да е тук.
Защо е сама? Тормозещият я въпрос отпреди малко отново захапа съзнанието й. Няма ли кой да я придружава, се питаше, но не попита нея. Нямаше смисъл. Сама е, няма никой с нея – това беше.
- Мъжът ми почина преди десет години, а децата ... – тук замълча и махна с ръка, сякаш беше чула безмълвния й въпрос. – Знаете как е, младите си поемат по пътя и така.
Безсилието в думите на жената, но не изречените, а премълчаните, полепна и по Кая – осъзна го в мига, в който зададе безсмисления си въпрос:
- Близка приятелка, близък човек въобще да бъде с вас сега, няма ли?
- Не искам да занимавам хората със себе си, разберете ме правилно, това е мой избор. А и всеки си е в своето. Една братовчедка, софиянка – живее в Емил Марков, тъй де, Гоце Делчев – ме покани да пренощувам при нея. Това стига.
- Липсва ли ви? – тихо я попита Кая.
- Кое?
Жената премигна неразбиращо срещу нея.
- Съпругът ви.
- Оо... да, струва ми се, но аз не гледам по този начин на нещата.
Очите й все така се усмихваха, кротко и топло.
- А как?
- С него много се обичахме през всичките тия години, но аз винаги съм знаела по един или друг начин, че някой от двама ни ще си отиде пръв. Няма как да е иначе. И когато това се случи в крайна сметка, взех решение да не прекарам остатъка от живота си в болка и страдание. Казах си – какво ми пречи и сега да го обичам. Докато го обичам, той е с мен. А и после ще го видя, това е сигурно.
- Сигурно ли е?
- Сигурно е. Както е сигурно, че сега съм тук и вие ме виждате. Виждате ли ме?
Кая се засмя като да усети нежно гъделичкане по стъпалата си, сякаш беше отново дете и се усещаше лека и безтегловна – като пухкаво облаче насред яркосиньото небе.
- Да, тук сте определено.
- Така че не ми липсва по онзи болезнения начин. А и с годините се научих да бъда търпелива. Да мога да чакам, колкото е нужно.
- Наистина ли?
- Да. Повярвайте ми, на младини не бях от най-търпеливите, но животът си знае работата. Животът учи, дава непрекъснато шансове.
- Шансове?
- Шансове, възможности, ситуации за уроци.
- Значи има надежда и за мен.
- Разбира се, всяко нещо с времето си. Само търпение и вяра. Запомнете, мила – да обичаш е нещо много простичко, най-естественото нещо на света, като дишането, само дето ние, хората, го усложняваме невъобразимо.
- Какво правим, когато обичаме някого, а сме в два различни дни с него?
- Ех, Маркес – широка усмивка отново озари крехкото старческо лице. – Нищо. Нищо не правим. Просто живеем с това. Ако можем, продължаваме да го обичаме. Защо трябва да имаме непосредствена нужда от хората, които обичаме? Не ни ли стига това, че ги има, че съществуват, че вървят по същата тази земя и дишат същия въздух? Защо все ни е нужно още и това още е непресъхващият извор на нашето страдание? Някой някога е свързал неразривно любовта със страданието, хората са приели това, прегърнали са го с готовност. Невероятно е как ревностно са се вкопчили в болката. Не си я дават. През ум не им минава да разтворят ръце и да я пуснат.
- Човешкият страх – обади се Кая.
- Именно, човешкият страх. Страхът от загуба, страхът и нуждата да притежаваш вървят ръка за ръка, но те нямат нищо общо с любовта. Мисля си дали не трябва често да губим по нещо, за да бъдем щастливи. Така ще отворим място за нови неща. Да се откажеш от нещо или да приемеш загубата му, за да отидеш до друго. Както при пътеката в гората – колкото и красиво да е и да искаш да задържиш този водопад или това море от облаци, не можеш, но пътеката продължава и ако не ги оставиш зад гърба си, ще загубиш всичко, което следва по нея. Впрочем и тях – облаците ще ги издуха вятърът, а лятото ще пресуши водопада. И ако упорито се мъчиш да ги задържиш или страдаш по тях, какво?
- Все по-често се чудя кое ни кара да израстваме повече – победата или загубата? Притежанието или неговата липса?
- И двете. По въпроса за любовта да вмъкна и приключа със следното: ако обичаш видимото, зримото, т.е. ако си мислиш, че обичаш човек по това, което виждат очите ти, поемаш много голям риск. После, когато преминете отвъд, повярвай ми, няма да изглеждате така, както в човешкия свят. Ако още тук не си разпознал душите на хората, които обичаш, ако не си се свързал с тях, после оттатък ще се разминете – и там няма да ги разпознаеш. Нищо не е такова, каквото изглежда.
Възрастната жена се вгледа настойчиво в тъмните очи на Кая, надникна с лекота в тях, Кая физически го усети – едно хладно и същевременно топло докосване.
- Но аз знам, че вие няма да имате такъв проблем. Струва ми се, че тук трябва да сляза, мила. Беше ми приятно, наистина и отново ви благодаря за помощта.
И преди Кая да успее да отвърне, старицата пъргаво (изумително пъргаво за годините си и операцията) се придвижи до вратите на автобуса и само след миг й махаше отвъд стъклото. После се обърна, стиснала чантата си в ръка – едва сега Кая видя, че е носила чанта, и тръгна бавно, вече съвсем бавно по тротоара. Имаше четирима човека на спирката. Вратите плавно се затвориха и автобусът потегли.
Дори не се сети да си пусне музиката. Имаше нужда да помисли. Какво беше това току-що?
На следващата спирка Кая слезе, въпреки че не беше нейната – плод на спонтанното й решение. Затича се назад с някакъв непознат устрем, чуваше и чувстваше сърцето си развълнувано да бие, внезапно събудило се от дълга летаргия, със смътно усещане за някакво начало – „нещо на света се беше променило“ – за нова, бурна и буйна надежда, че всичко ще се подреди или не, не подреди, а всичко ще се създаде, всичко, което й е нужно в този живот и нищо повече от това – ново, чисто като детска сълза, мощно и устойчиво, и смело и смислено.
Аз Съм, и това ми стига, помисли си вече без дъх, не помнеше откога не бе тичала и сега пулсът й биеше под тънката кожа, разбеснял се. След по-малко от пет минути се закова пред спирката. Четиримата – двама мъже и две жени седяха там неизменно, търпеливо и с безизразни лица, всеки в своя коридор. Погледнаха я почти едновременно, леко раздразнени, че някой ги изтиква, макар и неволно оттам.
- Жената, която слезе преди малко от автобуса, възрастната жена с чантата, накъде тръгна? – изрече на един дъх, пресекливо, приведена напред с ръце, опрени в треперещите колене.
- Госпожице, лично аз чакам от двайсет минути автобуса си и по всичко личи, че още не е минал – отвърна единият от мъжете, къде учудено, къде заядливо, после натърти: – Положително никакъв автобус не е минавал оттук за това време, нито пък някаква жена. Хората могат да потвърдят.
Хората не пожелаха да потвърдят, те едва съществуваха в този момент. Кая чу думите, но те някак бавно, като на забавен кадър достигнаха до нея, провлачени и безсмислени, самоотричащи се. Леко се олюля, най-сетне застигната от неизбежната умора, която досега я беше гонила и триумфиращо нахлу в костите и клетките й, стисна очи, после ги отвори бавно – картината пред нея си беше все същата, и приседна на крайчеца на пейката.
„Виждате ли ме?“
Засмя се. Аз Съм. Всичко беше наред. Всичко е наред. Всичко е наред.